Любовта може да има три измерения. Едното е измерението на зависимостта – това е, което се случва с повечето от хората. Съпругът зависи от съпругата, съпругата зависи от съпруга; те се експлоатират взаимно, властват един над друг, притежават се взаимно, принизяват се един друг до състояние на стока. Това се случва в света в 99 % от случаите. Ето защо любовта, която може да отвори портите на рая, отваря само портите на ада.
Втората възможност е любов между две независими личности. И това се случва понякога. Но и това води до нещастие, защото има непрестанен конфликт. Не е възможно адаптиране – двамата са толкова независими, че никой не е готов на компромис; да се приспособи към другия. Поети, артисти, мислители, учени хора, които живеят в известна независимост, са такива, с които не е възможно да се живее – твърде са егоцентрични. Те дават свобода на другия, но тази свобода прилича по-скоро на безразличие, отколкото на свобода. Изглежда по-скоро като че ли тях не ги интересува, като че ли няма значение за тях. Те си осигуряват взаимно личното пространство. Взаимоотношението изглежда прекалено повърхностно – те се страхуват да навлязат по-дълбоко един в друг, защото са по-привързани към своята свобода, отколкото към любовта и не искат да правят компромиси.
А третата възможност е взаимозависимостта. Тя се случва много рядко, но всеки път, когато се случи, част от рая слиза на Земята. Двама души, които нито са независими, нито са зависими, но се намират в огромна синхронност, като че ли дишат един за друг, една душа в две тела – когато това се случи любовта се е случила. Само това може да се нарече Любов. Другите две в действителност не са любов, а са просто някакви комбинации – социални, психологически, биологични, но все пак комбинации. Третата е нещо духовно.
Нуждаене и даване, обичане и имане.
К. С. Люис е разделил любовта на тези два вида: „нуждаеща се любов“ и „даряваща любов“. Аврам Маслов също разделя любовта на тези два вида. Първият вид той нарича „дефицитна любов“, а втората – „душевна любов“. Разликата е важна и трябва да се разбере.
„Нуждаещата се любов“ или „дефицитната любов“ зависи от друг човек. Тя всъщност не е истинска любов – тя е нужда. Ти използваш другия човек като средство. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той също се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва. Крайно нелюбящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива монета. То обаче се случва с почти 99% от хората, защото получаваш първия си урок по любов още от детството.
Ражда се дете, то е зависимо от майката. Любовта му към майката е „дефицитна любов“ – то има нужда от майката, не може без нея. То обича майката, защото тя е неговият живот. Всъщност това не е в действителност любов – то би обичало и всяка друга жена, всяка, която би го закриляла, всяка, която би му помагала да оцелее, всяка, която би осъществила нуждата му. Майката е нещо като храна, която то яде. Тя не е само млякото му, което то получава, но и също и любовта – тя също е нужда. Милиони хора си остават деца през целия си живот, те никога не порастват. Те стават по-стари физически, но изобщо не израстват умствено; тяхната психика си остава малолетна, незряла. Те винаги имат нужда от любов, те копнеят за нея сякаш е храна.
Човек съзрява в момента, в който започне по-скоро да обича, отколкото да се нуждае. Когато започне да прелива, да споделя, да дава. Акцентът тук е напълно различен. В първия случай акцентът е как да получиш повече. При втория случай е как да даваш повече и да даваш безусловно. Това е израстване, зрялост, идване в себе си. Зрелият човек дава. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият има. Тогава любовта не е зависима. Тогава можеш да обичаш, независимо от това дали другият човек те обича или не. Тогава любовта вече не е взаимоотношение, а състояние.
Какво се случва, когато едно цвете цъфне в дълбоката гора, където никой не го оценява, никой не усеща аромата му, никой не минава покрай него, никой не го нарича „прекрасно“, никой не вкусва от неговата красота, от неговата радост, където няма с кой да сподели радостта – какво става с това цвете? Умира ли то? Страда ли? Паникьосва ли се? Самоубива ли се? Не! То продължава да си цъфти, просто продължава да си цъфти. За него няма разлика дали някой минава край него или не, това е без значение. То продължава да пръска своя аромат. Когато съм сам и тогава ще продължавам да съм така любящ, както и когато съм с вас. Не сте вие тези, които създавате любовта ми. Ако вие създавахте любовта ми, тогава е естествено и любовта ми да я няма. Не вие изкарвате любовта ми навън, аз ви обсипвам с нея – това е даряваща любов, това е душевна любов.
Но аз съм напълно съгласен с К. С. Люис и с Аврам Маслов. Първата разновидност на любовта не е „любов“, тя е нужда. Как може нуждата да бъде любов? Любовта е лукс. Тя е изобилие. Тя е да имаш толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него, поради което го споделяш. Другият човек може да го приеме, може и да го пропусне – но що се отнася до теб, това е поток, това е преливане.
Реките текат, за вас те текат, независимо дали ви има или ви няма. Те не текат заради жаждата ви, те просто си текат там. Можеш да утолиш жаждата си, можеш и да пропуснеш – от теб зависи. Това че можеш да вземеш вода за нивата си, е случайност.
Когато зависиш от другия човек, винаги има нещастие. В момента, в който започнеш да зависиш, започваш да се чувстваш нещастен, защото зависимостта е робство. Тогава започваш да си отмъщаваш по разни фини начини, защото човекът, от който трябва да зависиш придобива власт над теб. Никой не харесва някой да има власт над него, никой не обича да бъде зависим, защото зависимостта убива свободата. А любовта не може да разцъфти в зависимост – ЛЮБОВТА Е ЦВЕТЕ НА СВОБОДАТА, тя има нужда от пространство, от абсолютно пространство. Другият човек не трябва да се намесва в него. Това е много деликатно.
Когато зависиш, другият човек непременно ще властва над теб и ти ще се опиташ да властваш над него. Това е борбата, която се води между така наречените влюбени, те са върховни врагове в непрекъсната битка. Съпрузи и съпруги – какво правят те? Обичането е нещо много рядко – борбата е правило, любовта е изключение. И те във всеки момент се опитват да властват, да властват дори и чрез любовта. Ако съпругът помоли съпругата, тя отказва, не иска. Тя е голяма скръндза – дава, но много неохотно, иска да те накара да си въртиш опашката пред нея. А такъв е случаят и със съпруга. Когато съпругата има някаква нужда и го помоли, той ù казва, че е уморен. Имал толкова много работа в службата, че наистина се преработил и би искал да отиде да спи.
Това са начини да манипулираш, да мориш другия човек с глад, да изгладнява все повече и повече, така че да става все по-зависим и по-зависим. Естествено жените са по-дипломатични в това отношение от мъжете, защото мъжете са по-силни. Той няма защо да търси изтънчени и хитри начини как да бъде силен, той е силен. Той управлява парите – това е силата му. Телесно е по-силен. В продължение на векове е формирал ума на жената да мисли, че той е силният, а тя няма сила.
Мъжът винаги се е опитвал да намери жена, която да е във всяко отношение по-низша от него. Мъжът не иска да се жени за жена, която е по-образована от него, защото тогава силата му е под въпрос. Той не иска да се жени за жена, която е по-висока от него, защото една по-висока жена ще изглежда да е нещо повече от него. Той не иска да се жени за жена, която е прекалено интелектуална, защото тогава тя ще спори, а аргументите могат да унищожат силата. Мъжът не иска да има жена, която е много известна, защото тогава той отива на второ място. И в продължение на векове мъжът е искал да има жена, която да е по-млада от него. Защото по-възрастната жена е по-опитна, а това унищожава силата.
Така че мъжът винаги е искал жената да е по-принизена – ето защо жените са загубили част от височината си. Няма причина жените да са по-ниски от мъжете, изобщо никаква причина. Те са загубили височината си, защото винаги е била избирана по-ниската жена. Това нещо малко по малко е навлязло в ума толкова дълбоко, че те са загубили част от ръста си, загубили са от интелигентността си, защото не е имало нужда от интелигентни жени – интелигентната жена е представлявала природна аномалия. Сигурно ще се изненадате да научите, че ръстът на жените едва през този век е започнал да се увеличава. Дори и костите им стават по-едри, скелетът им наедрява. Само за 50 години… особено в Америка.
Мъжът вече е бил силен, така че не е имал нужда да бъде много тактичен, не му е трябвало да действа по заобиколен начин. Жените не са имали сила. Когато нямаш сила, трябва да си по-дипломатичен и с това да компенсираш. Единственият начин, по който са могли да се чувстват силни, е като бъдат необходими, като карат мъжа да има постоянна необходимост от тях. Това не е любов, това е пазарлък и те постоянно се пазарят за цената. Това е една непрестанна борба.
К.С. Люис и Аврам Маслов разделят любовта на две категории. Аз не я деля на две категории. Аз казвам, че първият вид любов не е нещо истинско. Само вторият вид любов е любов.
Любовта се случва, само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш, само когато си израснал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане – душевна любов, даряваща любов – тогава даваш без никакви условия.
Първият вид, така наречена любов, произтича от дълбоката нужда на човека от другия, докато „даряващата любов“ или „душевната любов“ прелива от един зрял човек към друг поради изобилие. Тя залива човека. Ти я имаш и тя започва да се движи около теб точно както, когато запалиш една лампа, лъчите започват да се разпръскват в тъмнината. Любовта е страничен продукт от човешката същност. Когато ти „си“, около теб има една аура на любов . Когато ти не си, няма такава аура около теб. А когато нямаш тази аура около себе си, молиш другия човек да ти я даде, тогава ставаш просяк. И другият те моли да я дадеш на него или на нея. И сега двамата просяци простират ръце един към друг, и двамата се надяват другият да я има… И естествено и двамата накрая се чувстват подведени, и двамата се чувстват измамени.
Можеш да попиташ който и да съпруг и която и да е съпруга, можеш да попиташ и които и да са влюбени – и двамата се чувстват измамени. Това че си считал, че другият я има, си е било твоя проекция – щом си имал погрешна проекция, другият какво може да направи? Твоята проекция е била разбита, другият не се е оказал в хармония с проекцията ти – това е всичко. Но другият човек не е длъжен да бъде или да живее според очакванията ти.
И ти си измамил другия… това е чувството на другия човек, защото той се е надявал, че любовта ще потече откъм теб. И двамата сте се надявали любовта да потече от другия, и двамата сте били празни – как би могло тогава любовта да се случи? В най-добрия случай можете да бъдете заедно нещастни. Преди сте били нещастни самостоятелно, поотделно, а сега можете да бъдете нещастни заедно. И помнете, когато двама души са нещастни заедно, това не е просто събиране, а умножение.
Били сте обезсърчени в самота, а сега заедно се чувствате обезсърчени. В това има нещо добро и то е, че можеш да хвърлиш отговорността върху другия – другият те прави нещастен, това му е хубавото. Можеш да се чувстваш спокоен : „С мен всичко е наред, обаче другият човек… Какво да правя с такава съпруга – противна, заядлива? Човек не може да не е нещастен Какво да го правя тоя съпруг – грозен, скръндза?“ Сега можеш да хвърлиш вината върху другия, намерил си изкупителна жертва. Но нещастието си остава и се умножава.
Ето го значи парадокса: тези, които се влюбват, нямат никаква любов, затова се влюбват. И тъй като нямат никаква любов, не могат да дават. И още нещо, един незрял човек винаги се влюбва в друг незрял човек, защото само те могат да си разберат един другиму езика. Зрелият човек обича друг зрял човек. Незрелият човек обича незрял човек.
Можеш да продължиш да сменяш своя съпруг или своята съпруга хиляда и един пъти и все отново ще попадаш на същия тип жена, и същото нещастие ще се повтаря – в различни форми и нюанси, но пак същото нещастие, почти същото. Можеш да смениш съпругата, но ти не си се променил – кой тогава ще избере новата жена? Ти ще я избереш. Тогава изборът ще дойде отново от твоята незрялост. И отново ще избереш същия тип жена.
Основният проблем с любовта е първо да стане зряла. След това ще си намериш зрял партньор, тогава незрелите хора изобщо няма да те привличат. Това си е просто така: „Подобното – подобно привлича!“. Ако си на 25 години няма да се влюбиш в бебе на 2 години. Точно по същия начин, когато си психологически, духовно зрял, няма да се влюбиш в едно бебе. Такова нещо не се случва.
Всъщност зрелият човек никога не пада в любовта – той се издига. Само незрелите хора падат – те се спъват и падат в любовта. Някак си са успявали да останат на краката си. Вече не могат да стоят прави – намират някаква жена и край с тях, намират някакъв мъж и всичко свършва. Те винаги са били готови да паднат на земята и да започнат да пълзят. Те нямат гръбначен стълб, те нямат целостта да могат да останат сами.
Един зрял човек има интегритета, необходим му да остане сам. И когато такъв човек дава любов, той дава без никакви връзки и закачалки, закачени за любовта – той просто дава. Когато един човек дава любов, той се чувства благодарен, че си приел неговата любов, а не обратното. Той не очаква от теб да му благодариш за това – не, изобщо не, той дори няма нужда от твоите благодарности. Той ти благодари, че си приел любовта му. И когато двама зрели хора са влюбени, се случва един от най-големите парадокси на живота, един от най-прекрасните феномени: те са заедно и все пак са напълно сами. Те до такава степен са заедно, че са почти едно, но тяхното единение не унищожава индивидуалността им, всъщност то я засилва, те стават още по-индивидуални. Двама влюбени зрели хора си помагат един друг да стават още по-свободни. В това няма политика, няма дипломация, няма стремеж към доминиране.
Как да властваш над човека, когото обичаш? Само си помисли – доминирането е нещо като омраза, като гняв, като враждебност. Как можеш да си помислиш да доминираш над човек, когото обичаш? Ти ще искаш да го видиш напълно свободен, независим, ще му дадеш индивидуалност. Ето защо аз наричам това най-големия парадокс. Техните индивидуалности не са се заличили – те са се засилили. Те се обогатяват взаимно, що се отнася до тяхната свобода.
Когато незрели хора се влюбят, те един другиму си унищожават свободата, създават обвързване, изграждат затвор. Зрелите хора, когато са влюбени, си помагат един на друг да бъдат свободни, помагат си в унищожаването на всякакви видове обвързване. И когато любовта тече със свобода, в това има красота. Когато любовта тече със зависимост, в това има грозота.
Помнете, свободата е по-висша ценност в любовта. Свободата е по-висша ценност от любовта. Така че ако любовта унищожава свободата, тя е без стойност. Можеш да изоставиш любовта, но свободата трябва да се спаси. Без свободата никога няма да си щастлив – невъзможно е. Свободата е вътрешно присъща на всеки мъж, на всяка жена – върховната свобода, абсолютната свобода. Затова човек започва да мрази всичко, което разрушава свободата.
Не мразиш ли мъжа, с когото си свързана? Не мразиш ли жената, с която си свързан? Мразиш! Това е необходимо зло, трябва да го търпиш. Тъй като не можеш да бъдеш сам, трябва да се уредиш някак си да бъдеш с някого и ще трябва да се приспособиш към изискванията на другия. Трябва да го търпиш, трябва да го понасяш.
Любовта, за да бъде наистина любов, трябва да бъде душевна любов, даряваща любов. Душевната любов означава състояние на любов – когато си пристигнал у дома, когато си познал себе си, тогава в душата ти, в твоето същество възниква любов. Тогава ароматът се разпространява и ти можеш да го даваш на други. Как да дадеш нещо, което нямаш? За да го даваш, първото основно изискване е да го имаш.
ЛЮБОВ И ЖЕНИТБА
Бих предложил женитбата да става след медения месец, никога преди него. Само ако всичко върви добре, само тогава може да се осъществи женитбата.
Меденият месец след женитбата е нещо много опасно… Всъщност обществото би трябвало да поставя всякакви бариери пред женитбата и да не прави спънки при развода. Обществото не трябва да позволява на хората да се женят толкова лесно. Съдът би трябвало да поставя бариери – живей поне 2 години с жената и след това съдът може да ти позволи да се ожениш. А сега те правят точно обратното. Aкo искаш да се ожениш, никой не те пита дали си готов или това е просто някаква прищявка, просто защото харесваш носа на жената. Каква глупост! Човек не може да живее само с един хубав нос. След два дни ще забрави за носа – кой изобщо поглежда носа на съпругата си? Съпругата никога не изглежда прекрасна, съпругът никога не изглежда красив – веднъж щом се опознаят и красотата изчезва.
Трябва да се позволи на двама души да живеят достатъчно дълго, за да се опознаят, да се сближат. Преди това дори и да искат да се оженят, не трябва да им се позволява. Тогава разводите ще изчезнат от света. Разводите съществуват, защото женитбите са направени в романтично настроение.
Романтичното настроение е добро, ако си поет – а за поетите не е известно да са добри съпрузи или добри съпруги. Всъщност поетите са почти винаги несемейни, те все ходят с един или друг партньор, но никога не се оставят да бъдат хванати, поради което романтиката им остава жива. И продължават да пишат поезия, прекрасна поезия… Човек не трябва да се обвързва с мъж или жена в романтично настроение. Нека да дойде прозаичното настроение и тогава да се установи. Тъй като ежедневния живот е повече като проза, отколкото като поезия.
Човек трябва да остане достатъчно зрял. Зрялост означава, че той вече не е с розови очила. Той разбира живота, разбира отговорностите на живота, разбира проблемите да си заедно с един човек. Приема всички тези трудности и въпреки това решава да живее с човека. Не се надява, че ще има само рай, че всичко ще е цветя и рози. Не се надява всичко да е по мед и масло, а знае че действителността ще е сурова и груба. Има и рози, но по-малко, а тръните са много.
Когато си станал буден за всички тези проблеми и въпреки това си решил, че си струва да рискуваш и да бъдеш с един човек, вместо сам, тогава се жени. Тогава женитбите никога няма да убиват любовта, защото тази любов ще е реалистична. Женитбата може да убие само романтичната любов. А романтичната любов е това, което хората наричат първа любов. Човек не трябва да се осланя на нея. Не трябва да мисли за нея като за нещо, което го подхранва. Тя може да е просто като някакъв сладолед – можеш да ядеш понякога, но не се осланяй на него. Животът е по-реалистичен, по-прозаичен.
А женитбата сама по себе си никога нищо не унищожава. Женитбата просто изкарва навън всичко, което е скрито в теб. Ако в теб има скрита любов, женитбата я изкарва. Ако любовта е била просто стръв, тогава то тя рано или късно трябва да изчезне. След което твоята реална личност изскача отгоре. Женитбата е просто една възможност всичко, което имаш вътре да излезе навън.
Любовта не се унищожава от женитбата. Любовта се унищожава от хора, които не знаят как да обичат. Любовта се унищожава поради това, че на първо място нея не я е имало, живял си в някакъв сън. Реалността унищожава този сън. Иначе любовта е нещо вечно, част от вечността. Ако израснеш, ако научиш изкуството и приемеш реалността на любовния живот, тогава тя неспирно ще расте всеки ден. Женитбата се превръща в една огромна възможност да се израсте в любовта.
Нищо не може да унищожи любовта. Ако я има, тя непрекъснато расте. Но според моето чувство тя преди всичко липсва. Ти не си разбрал добре себе си, нещо друго е имало там – може да е имало секс, да е имало сексуално привличане. Ако любовта е била само сексуално привличане, тогава тя не може да не изчезне.
Така че никога недей да бъркаш любовта с нещо друго. Ако любовта е наистина любов… Какво имам предвид, като казвам „наистина любов“? С това искам да кажа, че се чувстваш внезапно щастлив просто от това, че си в присъствието на другия човек, просто самото присъствие на другия задоволява нещо дълбоко в твоето сърце… нещо в сърцето ти започва да пее, ти изпадаш в някаква хармония. Любовта не е страст, любовта не е емоция. Любовта е едно много дълбоко разбиране, че някой някак си те прави цялостен. Някой те превръща в пълен кръг. Присъствието на другия засилва твоето присъствие. Любовта ти дава свобода да бъдеш сам себе си, тя не е желание за притежаване.
Така че наблюдавай – никога недей да считаш секса за любов, защото иначе ще се подлъжеш. Бъди буден и когато започнеш да чувстваш с някой човек, че дори самото му присъствие, чистото присъствие – нищо друго, нищо друго не е необходимо; ти не искаш нищо, само присъствието, само това, че другият го има – е достатъчно да те направи щастлив… Нещо започва да разцъфтява в теб – тогава си влюбен. И тогава можеш да минеш през всички трудности, които реалността създава. Много мъки, много тревоги – ще можеш да минеш през всички тях, а любовта ти ще цъфти все повече и повече, защото всички тези ситуации ще се превръщат в предизвикателства. И когато ги преодолява, любовта става още по-силна.
∼ ОШО
Източник: izvorite.com
