Новини, интересна, полезна и забавна информация. Здравословен живот, психология и психотерапия

Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.

От десет дни съм на морето. Реших да напусна за малко големия град. Изключих си телефона. Затворих си фейсбука. Забравих за задълженията си в столицата – за онази ежедневна, смазваща рутина, която поглъща ежедневието ми. Забравих за тревогите.  

Впрочем, така живеем всички ние. Сред шума на големия град. Бързащи за работа. Все закъсняваме за някъде. Трудим се с часове в някакви фирми. Често пъти сред колеги, които ни дразнят. Станали сме част от системата и няма измъкване.

Прекрасно е чувството, когато минеш покрай табелата за излизане от София. В колата дъни МЕТАЛИКА и ти си щастлив. Щастлив си, защото си излязал от клетката. Клетката, в която хората се въртят като хамстери, без да се уморяват. Дори и да се уморяват – никой не ги пита. Такива за механизмите на системата. Така функционира машината за съществуване. Не я разбирам. Не ме вълнува.

Всеизвестна е максимата: „Който не работи, не трябва да яде.“ Окей, съгласен съм, но не става само с бачкане. Човек отвреме-навреме трябва да помисли за себе си. Никой друг няма да помисли за теб, ако ти сам не го направиш. Така си казах, докато стягах багажа. И отпътувах…

Едва ли има нещо по-велико от пътуването. Преместването от точка А до точка Б. Бягството, което можеш да си позволиш, защото си го заслужил. Когато избягаш – всичко става различно. Шефът ти спира да е шеф. Проблемите престават да бъдат проблеми. Защото за момент си  изпуснал парата. Полезно е. Понякога е по-полезно от фитнеса, джогинга и диетите. Лично аз предпочитам да съм сред природата.

Природата! Нашата майка, за която често забравяме да мислим. Хвърляме си боклуците, където ни падне и не ни пука от никого и нищо. Царе сме да направим мръсотия, докато не се наложи да почистим щетите. Тогава не ни се занимава. Мързи ни да отделим пет минути в името на всеобщата чистота. Бил съм свидетел на какви ли не примери за подобна немарливост. Не желая да ги изброявам сега. Хваща ме срам. Както и да е.

Мисълта ми бе друга – природата е далеч по-могъща отколкото ние хората бихме могли  да си представим. Ако един ден слънцето се взриви това ще е краят. Не това да ни уволнят или да не ни повишат във фирмата, където киснем за пари. Или казано с едно изречение – смъртта на човечеството зависи от смъртта на природата, а не обратното.

Не зная защо изпаднах в тези размисли. Намирам се на нос Емине, докато пиша това. Наблюдавам синевата. Синият цвят ме хипнотизира, прави ме друг, смирява ме.

Изведнъж в главата ми изплува споменът за легендата, която се е разказвала от бабите из околността. Легендата за онази красива девойка, която някога веднъж спасила давещ се моряк-корабокрушенец в страшна буря. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, се хвърлила в морето и вълните станали пурпурночервени.

Хващам ръката на момичето, с което дойдох тук. Нямам никакво намерение да я пускам. Мога да остана с нея на това място колкото поискам. Каква по-дълбока медитация, кажете ми. Не ви трябва медитация. Трябва ви почивка. Трябват ви въздух, вода и небе.

Въздухът е живот. Водата е дар. Небето е покой. Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.

Край.

Автор: Росен Карамфилов

Източник: https://www.edna.bg

Коментирайте статията
Close