fbpx

Жената, която повярва в мен

2 414

Запознахме се преди около 15 години. Тогава тя беше крехка, дребна жена, която се движеше едва-едва вкъщи. Светлокоса, с лека и въздушна усмивка, с очи, които те прегръщат,  с тих глас, който успяваше да каже всичко кратко, да умири веднага иначе шумния ми съпруг, т.е. нейния син.

Когато се запознахме, тя ме прегърна силно, погледна ме и каза: „Добре дошла вкъщи!“ Нямаше оглед дали ставам за майка на внуците й, нито разпити или подмятания за стари изгори. Двете се познахме. Тя повярва в мен първа. Аз – по-късно.

Тя, Вера, свекърва ми, си отиде преди около една година. Последните години бяха тежки и накрая рядко успявах дори да чуя гласа й. Въпреки това мъжът й, синът й, внукът й, всички ние настройвахме слуха си така, че да чуем и най-тихото и слабо „добре съм“. Галехме прозрачната й ръка, сплъстената коса на възглавницата, нагласяхме крехкото й тяло на леглото със затаен дъх и понякога с почти задавени сълзи.

Когато разбрах, че вече наистина я няма, се разплаках като внучка, която е загубила баба си. Целунах я по челото и й прошепнах :“Благодаря!“. Тя беше моята баба тук, в моето ново семейство. И двете са родени в една и съща година, с около месец разлика. Какво съвпадение, а… Също като родната ми любима баба, да ми е жива и здрава,

свекърва ми ме обичаше, без да ме съди

И вярна на името си, имаше вяра в мен. Вероятно звучи странно от устата на една снаха, но нито веднъж не сме си повишили тон или да се сърдим една на друга. Защото кой може да се сърди на баба си…

Сега, когато пиша за нея, разбирам колко й е отивало името. Майка й се е казвала Надежда. Тя е успяла с много труд да осигури на семейството си къща, в която мъжът ми прекарал прекрасно детство и юношество: с котки в двора, с ябълка и домати в дъното на градината, с изобилие от магданоз, който сега ненавижда. Бил е щастливо дете в едно нетипично за социализма семейство.

Майка му била инженер, парашутист и бунтарка. Тази част ще хареса много на сина ми, който като всяко дете харесва смелите и приключенията. В разцвета на индустриалното строителство в България, тя се катерела без страх по комините на разни заводи и комбинати. Скачала  с парашут и даже май имала някакъв военен чин. Била е истински модерна жена във време, когато доколкото знам, за тези неща се е говорело шепнешком.

Омъжила се късно и родила единственото си дете почти на 40 г. Няколко години по-късно съпругът й я напуснал заради първата си жена, а след време тя открила втория си мъж „по съседски“.

Взела го в дома си и приела сина му като свой.

Никога не сме говорили как това й се е отразило, но предполагам, че тогава се е научила да дели битките на такива, които си заслужава да води, и на такива, от които да се оттегли къде с достойнство, къде с поражение. Или да не й пука. И вероятно тогава гласът й е станал такъв, какъвто го знаех аз – тих, но ясен, който се чува тогава, когато има какво да каже.

Не оставала дълго вкъщи и често сменяла работата си. Ходила много по командировки и бабата на мъжа ми – жена, която едва сричала, но правила ръчни кори за баница, се грижела основно за детето и къщата. Когато бабата починала, свекърва ми се научила да готви, и то добре, поне по моите скромни очаквания.

Въпреки семейните трусове и финансовите проблеми, тя научила сина си да бъде честен и откровен до болка. Понякога, когато си говорим за пропуснати възможности за сделка или за нещо материално, той казва: „Ето, майка ми е виновна…  Ако не бях толкова стриктен син на инженери, можеше да…“ Да, ама не… Аз случих на педантичен и систематичен съпруг, със склонност към драматизъм, който има болезнена склонност към детайла и безкомпромисно отношение към справедливостта. И всичко това заради майка му, която явно не си е мълчала. Но едно докосване на неговата „майче“ го успокояваше като с магическа пръчка. Този глас, това докосване, което само майката знае как да го направи.

Когато ми разказваше за нейния авантюризъм, за смелостта, с която се е справила със семейните трусове, за купоните в къщата им, понякога ми беше трудно да си представя, че това се е случило с тази крехка жена, която аз познавах.

Та тя едва успяваше да мине един метър сама,

за да седне на масата и да вкуси дневната доза удоволствие: буквално глътка кафе и парче шоколад. Цигарите ги беше отказала отдавна, но все още вдишваше с кеф дима от фаса на сина си.

Всеки път, когато вътрешно се перча в стил „виж колко съм смела“, едно гласче в главата ми се обажда: „Момиче, не си първата! Виж баба ти Вера и се стегни!“.

Преди може би 20 години свекърва ми се разболяла внезапно от нещо, което лекарите дълго не успявали да открият какво е. Оказало се автоимунно заболяване, което буквално я обрича на домашен арест. С лъжичка по лъжичка вода и бебешко пюре свекърът и мъжът ми я върнали към живота. Тя ни изчака дълго, за да спазим обещанието, че ще види втори внук. Аз не отдавах значение на това до момента, в който тя отново рязко отпадна, и аз започнах да й повтарям като мантра: „Внучето ти има нужда от теб, кой ще го гушка и целува, както само ти можеш…“ За съжаление, синът ми няма да пази много спомени от баба си Вера. Той знае, че сега тя е звездичка и често ме кара да я търсим на небето, за да й маха и да й каже нещо. Той знае, че тя ни липсва и прегръща силно баща си, когато той скърби по своята „майче“.

На мен също ми липсва. Аз не успях да я опозная наистина добре, защото

не ни стигна времето,

или може би го пропиляхме във всекидневни и медицински грижи. Двете не делихме съответно син и съпруг, но заради границите, които си знаехме, не я попитах за скоковете с парашут, не съм я питала за историята от детството й, когато приятелката й заминава да живее в Израел, как по-късно двете, същи контрабандистки, са си предавали малки суми в долари, с които да подпомогнат семейния бюджет, за пътуването до Израел, за покривите… Щеше ми се да я познавах повече като баба, която да ми разказва приказката на живота си.

Спомням си я нереално слаба и невероятно силна. За мен нейният най-голям подвиг не бяха скоковете с парашут, нито че успя да надживее прогнозите на лекарите, а това, че вдъхнови и поддържа духа на двамата си мъже – съпруг и син, които се бориха за нея до последно. Това е единственото обяснение защо мъжът ми твърди, че вярва най-силно в две неща: в майка си и в мен. Вече и в сина си, разбира се.

Баба Вера ме научи на това, че ако повярваш в семейството си, то ще те следва и ще те пази винаги. Надявам се един ден и при мен да се върне тази вяра и любов, която тя ми даде, за да стана по-мъдра. Благодаря ти, бабо Вера!

Автор: Мая Цанева

Източник: https://www.jenatadnes.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close