Затвореният кръг или какво не му достига на човек за да бъде щастлив?

1 444

Живял някога един тъжен и нещастен цар. Той имал слуга, който бил пълна негова противоположност – винаги бил весел, жизнерадостен и доволен от живота. Всяка сутрин, когато носел закуската в покоите на своя господар, той го будел с някаква весела песничка. Усмивката не слизала от лицето на слугата, очите му греели, походката му била жива и енергична. Щастлив човек бил!

Един ден тъжният цар го повикал при себе си го попитал:
– Разкрий ми тайната си!

– Каква тайна, Ваше Величество? – учудил се слугата.

– Кажи ми каква е тайната на твоята неизчерпаема радост?

– Няма никаква тайна, господарю мой!

– Не ме лъжи! – гневно казал царят. – Единственото, което не мога да простя, е лъжата! Казвай каква е тайната!

– Ваше Величество, ако това може да се нарече тайна, аз просто нямам причина да бъда нещастен. Моят господар ми е оказал високата чест да бъда негов слуга, имам покрив над главата, където живея с моето семейство, здрави сме, облечени сме, сити сме… А моят щедър господар понякога ми дава допълнително възнаграждение, с което можем да си позволим някои дребни удоволствия. Как да не бъда щастлив?

– Виж какво, не се подигравай с мен! – ядосано продължил царят. – Никой не може да бъде щастлив заради това, което ми изброи току-що.

Слугата само се поклонил и излязъл. А царят продължавал да размишлява над думите на слугата. „Но как е възможно човек да е толкова доволен и щастлив от живота, при положение, че се храни с останките от царската трапеза, ходи облечен със стари и износени дрехи и живее в бедна колиба?“ – мислел си той.

Когато се поуспокоил, царят извикал най-мъдрия от съветниците си и го попитал:
– Кажи ми, защо моят слуга е толкова щастлив?

– Ваше Величество, защото той не е в кръга – отвърнал мъдрецът.

– Кръг?! Какъв е този кръг? – възкликнал царят. – И как фактът, че не си в него, те прави щастлив? Обясни ми!

– Не, този факт просто не го прави нещастен – обяснил съветникът.

– Чакай, значи, ако правилно съм разбрал, членството в кръга прави хората нещастни – в още по-голямо недоумение попитал царят. – И как тогава моят слуга е излязъл от него?

– Ами просто никога не е влизал там – вдигнал рамене мъдрецът.

– Но какъв е този тайнствен кръг?

– Това е затворен кръг, който се казва „Деветдесет и девет“ – отговорил мъдрецът с такъв тон, сякаш самото име обяснявало всичко. – И озовеш ли се веднъж в него, е почти невъзможно да излезеш повече.

– Нищо не разбирам…

– За да разберете механизма на кръга „Деветдесет и девет“, господарю мой, трябва да го видите със собствените си очи. Ще направим така, че слугата Ви да влезе в него, за да видите какво точно се случва. Но имайте предвид, че когато някой бъде поканен да се присъедини, той може да вземе решение да влезе в него, но може и да се откаже.

– А той няма ли да знае, че това ще го направи нещастен? – попитал заинтригувано царят.

– Когато разбере, вече ще е твърде късно – отговорил мъдрецът. – Ако Вие сте готов да изгубите най-добрия си слуга, за да видите как работи кръгът, тогава да го направим. Ще Ви чакам тази нощ пред дома на слугата Ви. И трябва да носим с нас торба с деветдесет и девет златни монети.

В уречения час царят и съветникът му се срещнали пред дома на слугата и тайно се промъкнали вътре. Това не било трудно, тъй като щастливият човек никога не заключвал вратата си.

Мъдрецът сложил торбата със златните монети на видно място и до нея оставил парче хартия, на което било написано: „Това злато е за теб като възнаграждение за това, че си добър човек. Наслаждавай се на богатството си, но никога и пред никого не говори как си се сдобил с него!“. След това съборил масата колкото се може по-шумно и помолил царя да се скрият и да наблюдават какво ще се случи по-нататък.

Слугата се събудил от среднощния шум и влязъл в стаята. Погледът му веднага попаднал на торбата със златните монети, той се доближил до нея и прочел бележката. След което я взел в ръце и я раздрусал. Чувайки звъна на монетите, очите му заблестели по особен начин и той я притиснал към гърдите си. Огледал се наоколо и отишъл да залости вратата и прозорците.

Царят и съветникът продължавали да наблюдават сцената с притаен дъх, стараейки се да не издадат присъствието си. Слугата изправил масата, запалил една свещ и изсипал върху нея цялото съдържание на торбата. Не можел да повярва на очите си… Цяла планина от златни монети! Той започнал да ги гали, да си играе с тях… пълнел шепите си и после с наслада ги изсипвал отново върху масата. После започнал да ги подрежда на купчинки от по десет монети. Една купчинка, втора купчинка, трета, четвърта… И когато направил последната, десета купчина от монети, той видял, че в нея са само девет монети. Преброил отново всички купчинки, преровил торбата, за да види няма ли останала някаква монета, огледал пода…

Но нямало повече монети. В последната купчинка имало само девет монети. „Не може да бъде! – мислел си слугата. – Обрали са ме!“

Отново започнал трескаво да рови в торбата, огледал със свещта всяко ъгълче на стаята, но истината била такава: Монетите били 99!
– Не ми достига една монета! – тихо казал слугата. – Сто е перфектно число, но деветдесет и девет…

Нощните посетители гледали с интерес. Лицето на слугата вече не било същото. В средата на челото му се появила дълбока бръчка, очите му били присвити, а погледът му напрегнат. Оглеждайки се притеснено на всички страни, той прибрал монетите в торбата и я скрил. После взел хартия и перо, седнал на масата и започнал да пресмята колко време ще му е необходимо и какви икономии трябва да прави, за да спести още една златна монета.

Той разсъждавал на глас:
– Ще работя без да почивам, ще работя два пъти повече, няма да харча за никакви дребни удоволствия допълнителните пари, които господарят ми дава! А когато златните ми монети станат сто, вече ще мога да си почивам! Ще бъда богат! Ще имам 100 златни монети!

Слугата пресметнал, че ще му трябват 11 години да работи и да икономисва, за да натрупа заветната стотна монета. Ако спести от някои разходи за жена си и за децата, срокът можело и да се скъси.

Царят и мъдрецът се прибрали в двореца. Нямало какво повече да гледат. Слугата вече попаднал в затворения кръг „Деветдесет и девет“.

През следващите дни и месеци човекът коренно се променил. Непрекъснато нещо смятал и пресмятал. Блъскал вратите, мърморел, погледът му помръкнал.

– Какво става с теб? – попитал го един ден царят.

– Нищо.

– Но ти пееше и се смееше всеки ден, очите ти блестяха…

– Нали си върша работата, Ваше Величество? – недружелюбно отговорил слугата. – Да не би да искате от мен да бъда и шут?

Естествено след тези думи царят изгонил слугата. Все пак не било приятно всеки ден да гледа намръщената му физиономия.

Притчата е част от сборника “ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА“, издателство Гнездото.

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close