Защо съм вечно необвързана

259

Не съм вечно необвързана, защото моногамията ме отвращава. Дори напротив, очарована съм от нея. Ако си намерил човек, с когото искате да бъдете заедно завинаги, искам да ми разкажете всички подробности. Няма значение дали сте се сгодили, оженили наскоро, дали вече имате няколко отпразнувани годишнини зад гърба си или вече сте си избрали две съседни места в гробищния парк.

Искам да знам как, къде и защо решихте, че “това тук е човекът. Той и сексът с него завинаги”.

Сериозно, ако сте една от онези двойки от типа “Когато Хари срещна Сали”, независимо от етапа на връзката ви, искам да чуя всеки малък и незначителен детайл. Особено съм вманиачена по онзи момент, в който ви е станало ясно, че няма мърдане. Нали се сещате – онзи момент, за който ще разказвате на внуците си след години.

Предполагам, че съм някаква прикрита романтичка. Просто никога не съм достигала до този момент. Нали се сещате, до “Това е човекът”.

Дори напротив, все по-често достигам до онзи момент, в който си казвам “няма начин” и започвам бавно да се оттеглям. Това може да ми се случи дори по време на секс, или докато хрупаме чипс пред някой филм. Не съм сигурна, че е нормално!

Макар че това вероятно не е най-доброто за мен и за отслабващата ми фертилност, то може би е причината, поради която успявам да бъда близка с всичките ми бивши гаджета. Дори с тези, с които не би трябвало. Съдете ме. Връзките ми обикновено приключват с премерен и разумен разговор.

Вместо да отлепям рязко лейкопласта, го оставам сам да си падне

Най-вероятно това се дължи на страха ми от обвързване и на необходимостта да се харесам на всички, ала всеки път, в който скъсам с някого, винаги се случва достатъчно рано и няма наранени. И двамата се чувстваме добре и не се блокираме взаимно във Facebook.

Затова чувствам, че мога да кажа това, което ще кажа, без да предам никого: при мен винаги е имало момент, в който съм разбирала, че този човек НЕ е за мен. И се чудя дали това е чувство, което трябва да започна да потискам.

Майка ми адски харесваше едно от бившите ми гаджета – до степен, в която скърбеше, че той никога няма да й бъде зет. Накрая просто й казах за момента, в който разбрах, че той просто не е за мен: когато научих, че той мрази да чете. Ама истински и искрено мрази да чете.

Иначе не е глупав, нито прост, нито нещо такова. Той е един умен и прекрасен човек, който обича филмите, музиката и театъра и със сигурност някога му се е налагало да чете (сметката, менюто в ресторанта, смс-ите ми… всичко друго, но не и книги).

Лично за мен, когато той ми сподели, че чете около една книга годишно, веднага ме обзе онова трагично чувство на обреченост. Макар че знам, че не-четенето е постижение само по себе си. Малко като да не си си мил зъбите от една седмица. И в двата случая обаче не бих искала езика ти в устата ми.

Макар че мразя идеята за “дийл-брейкърите”, вече все повече се замислям, че има нещо резонно в тях

Както Хелън Фийлдинг пише в “Дневникът на Бриджит Джоунс” (знам, знам, но все пак го дочетете): “Невероятно е колко много пари и време могат да бъдат спестени в света на срещите, ако обръщаме повече внимание на детайлите. Бял чорап тук, чифт червени презрамки там, сив пантоф, или пък някоя свастика съвсем често са напълно достатъчни, за да прецениш има ли смисъл да си разменяте телефонните номера и да ходите по скъпи вечери”.

Може би това е вярно, а може би твърде много опростяваме нещата. Мисля, че твърде често свеждаме хората до набор от хобита или избор на дрехи.

Не помага и фактът, че понастоящем модата във филмите е да се демонстрира, че двама души са един за друг, когато могат да цитират любимите си филми заедно. Лесно е да си мислим, че подходящият човек за нас е този, с когото имаме подобни вкусове. Ала това невинаги е така.

Опитвам се да следвам съвета на виртуоза на боклучавия блясък, коледния перверзник Джон Уотърс от “Този мръсен свят”: “Ако отидете в нечий дом и там няма никакви книги, не спете с него”

Не съм културно наци и не казвам, че ВСИЧКИ трябва да са като мен и Джон Уотърс

Не искам от всички да четат. Вашето време си е ваше и вие сте свободни да правите с него каквото сметнете за добре. Знам, че във всяка връзка има несъвместимости и съм наясно, че причината за раздялата на двама души рядко е, че някой от вас не си пада толкова по футбола, колкото другия.

Ала с възрастта и опита си съм забелязала, че понякога ги има и тези превратни моменти. Лесно е да не обръщаш внимание на някоя странна татуировка или навик на хранене.

Не е толкова лесно да игнорираш факта, че ако продължиш с този човек, той никога няма да иска да дойде с теб на изложение на книги или на разпродажба на букинисти, където можеш с часове да се ровиш в търсене на нещо ценно за теб.

Знам, че това е странна представа за моногамията. Но все пак четенето (пък и писането, като си говорим) е важна и огромна част от живота ми. Когато има някоя книга, която обичам, вероятно ще ти я натреса и ще те накарам да я прочетеш веднага, за да може с часове да говорим за нея.

Ала що се отнася до бившето ми гадже, имаше нещо повече от книгите и смътното усещане, че след като спрем да правим страхотен секс и изчерпаме историите от детството си, повече няма да има какво да правим заедно.

Беше просто чувство. Просто знаех, че с тази връзка е свършено

И все пак, историите за това как двама души са заживели щастливо до края на дните си, след като веднъж вече са скъсали и са се събрали наново, са точно толкова често срещани, колкото историите за всички самосъжаляващи се хора с разбити сърца.

Това винаги ми напомня за песента на Уитни Хюстън “How Will I Know?” и беквокалите, които я приканват: “Не вярвай на чувствата си”. Окей, може би няма да го направя?

Сигурна съм, че бившето ми гадже е имало подобно усещане за мен. Например, моментът, в който е осъзнал, че съм прекалено всеотдайна или че правя прекалено хубави свирки, или че го разсейвам от изпробването на различни парфюми или каквото правят там хората, които не четат.

И, докато прекарвам третата или вече четвъртата последователна година на безгрижна необвързаност, се окуражавам все повече да се откажа от този начин на избиране. Да игнорирам тези чувства и знаци. Ала пак казвам – може би има нещо резонно в тях.

Затова ви питам и вас – кога разбрахте, че това е (или не е) човекът за вас?

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close