Защо физическия допир е толкова важен?

Привързаността е емоция у бебето, която предизвиква общуване с други хора (на тази възраст детето се привързва само към възрастни хора и никога към други деца).

Привързаността възниква първоначално към майката на детето. Допреди 50 години психолозите смятаха, че привързаността към майката възниква, защото тя удовлетворява физиологичните потребности (например гладът на бебето е утолен, когато майката го накърми)

Оказва се обаче, че привързаността на бебето е причинена от емоцията “познавателен интерес” и е насочено към създаване на отношения с друг човек (т.е. идва от социални подбуди дори у съвсем вмалките деца). Поради това може да възникне при определени условия не само към човека, който храни бебето (майката), а към всеки възрастен човек.

Желанието и способността за привързаност е генетично заложена у бебетата, а поведението, което причинява, е насочено към търсене на допир с нещо меко, топло и (по възможност) космато.

Това се илюстрира със следния широкоизвестен експеримент: през 50-те години психологът Хари Харлоу от университета в Уисконсин, САЩ, е изследвал невръстни маймуни макаци. Веднага след раждането той отделял малките маймунки от техните майки и ги отглеждал сами в отделни клетки, в които имало и хавлиено одеяло. Когато одеялото било прибирано за пране, маймунките показвали силно безпокойство и разочарование, и се държели така, като че ли са ги отделили от тяхната майка.

Харлоу предположил, че маймунките свързват одеялото с храната (в съответствие с разпространената по това време представа, че детето се привързва към този индивид, който удовлетворява неговите физиологични нужди). За да докаже експериментално това, той решил да сравни разликата в поведението, причинено от наличието на храна, и от наличието на хавлиено одеяло.

За тази цел той поставил в клетката на малката маймунка два макета на нейната майка. Единият макет бил направен от железни пръчки (неприятни за докосване), но на него се намирала бутилката с храна (удовлетворяваща физиологичните потребности). Другият макет не удовлетворявал никакви физиологични потребности, но затова пък бил гумен (от изкуствен каучук, т.е. мек),и покрит с хавлиен плат.

След това Хари Харлоу регистрирал колко време маймунките прекарват при всеки модел на майка. Оказало се, че преобладаващата част от времето малките маймунки прекарват прегръщайки хавлиения модел, а при модела с храната отивали само когато били гладни. Освен това, при появата на някаква заплаха отвън (макет на застрашително насекомо с невероятно големи размери), маймунките прегръщали (търсели защита) от хавлиения модел на майка, а не от теления модел (детето на човека също се стреми към физически контакт с тялото на човек, който го люлее, прегръща, потупва, гали, милва).

Когато се отнемела изкуствената хавлиена “майка” на маймунчето, то изпадало в ужас. Емоцията на привързаност на маймунчето е толкова силно, че когато то бъде отглеждано с изкуствена “ужасяваща” майка (грубо на вид механично устройство, със стърчащи остри детайли под хавлиената повърхност, задвижвано със сгъстен въздух по такъв начин, че да може да нанася удари по маймунчето и да го хвърля на земята), то само за кратко време се отдръпва от нея, а когато “майката” престане да се движи, то отново се стреми да се долепи до нея като че ли нищо не се е случило.

Ако маймунчето се отглежда само в клетка без изкуствена майка и без да вижда и чува други маймуни до 6-месечна възраст (което съответства на 2-годишна възраст при човека), то става неспособно да общува с други маймуни от своя вид:

1. Събрано с тях то или се държи агресивно, или изпада в ужас от тях, и в крайна сметка става обект на агресия от тяхна страна, включително водеща до убийството му;

2. При достигане на полова зрялост е неспособно да си намери партньор;

3. Женските макаци, които след такова отглеждане са били оплодени изкуствено, често не приемат първото си дете, или са садистично жестоки към него, включително до убийството му

Т.е. привързаността на детето не се изгражда към индивида, който го храни, а към индивида, който общува с него. Освен това лишаването от общуване с възрастен индивид през първите месеци от живота очевидно прекратява изграждането на качества на психиката и поведението, които позволяват оцеляването на детето при общуването му с възрастни индивиди след края на детството, т.е. прекратява се изграждането на базови качества, осигуряващи уравновесяването на индивида със социалната му среда.

Ето защо кърменето не привързва повече детето към родителя, отколкото храненето с бутилка, макар че кърменето може да е полезно за други неща.

Първоначално детето се привързва към близките околни хора. Нещо много важно: привързаността към познатите хора придобива формата на категорично нежелание за прекъсване на процеса на общуване (на контакта с тях). Детето не желае възрастният човек да прекрати общуването си с него и показва това по категоричен начин: не позволява възрастният да изчезне от полезрението му, например да излезе от помещението. Често се случва детето да събере всички членове на семейството в една стая, като не позволява на никой от тях да напусне стаята. Ако някой се опита да го направи, то реагира със силен гняв и крясъци. По-късно до края на първата година детето започва да се привързва и към други познати възрастни хора, които вижда относително рядко (баба, дядо, други хора).

Към различните хора детето започва да се привързва с различна степен на интензивност: към някои от тях по-силно, към други не толкова силно. При това често към хора, с които общува по-продължително, детето се привързва не толкова силно, колкото към хора, с които общува по-кратко време. Т.е. степента на привързаност не зависи от продължителността на общуване с детето, от неговото количество, а от неговото качество – тоест от интензивността. Децата се привързват по-силно към възрастни, които общуват с тях по-активно: позволяват детето да въздейства върху тях и в отговор на това въздействие извършват някакво поведение – например гукат му или вдигат хвърлената от бебето играчка.

В частност, децата, които посещават детски ясли и детска градина, не се привързват по-силно към възпитателките, отколкото към родителите си, въпреки че възпитателките общуват с тях през целия ден, а родителите – не повече от 1-2 часа. Човекът, към когото детето е привързано, може по-добре да го успокои и в негово присъствие детето по-рядко изпитва страх.

Адаптирано от „Индивидуално развитие на психиката. Онтогенезис”, Маджаров, Г., Велико Търново

Източник: https://amaranthp.wordpress.com