fbpx

Защо е толкова трудно да излезем от ролята на жертва

3 846

Човек се страхува да изпитва вина и срам заради нарушаването на правилата, втълпени от родителите някога.

Всеки от нас се сблъсква в живота си с обстоятелства, в които се чувства безсилен, безпомощен, страхува се да заяви позиция, да препятства грубото навлизане в живота си. Или пък не може да не спасява като слага чуждите интереси над своите.
В такива моменти емоционално ние преживяваме своя детски опит, когато нашата жизнена енергия да рискуваме смело, да заявяваме себе си и да отстояваме границите си е била блокирана от забраните и неприемането на родителите. 
 
Сега, в живота ни на възрастни, при подобни обстоятелства, ние се превръщаме в жертви, които както и преди са зависили в решенията си от други хора, на които даваме ролите на родители.
Основни мотивации на жертвата:
  • Страхувам се от агресия, защото не мога да се защитя.
  • Страхувам се да говоря какво не ми харесва, за да не излезе, че съм капризна.
  • Не искам да моля за помощ, чакам да ми я предложат (помогнат, оценят по достойнство).
  • Не искам да моля за помощ, защото се страхувам да не изглеждам досадна.
Всичко това са детски страхове и очаквания от родителите. Родителите и учителите, които не са ни приели, не са ни дали разрешение, не са ни оценили, не са ни подкрепили. Или по-лошо – обезценили са ни, мачкали са ни, използвали са ни.
Колкото повече забрани и неприемане е имало в детството, колкото по-малко е работил родителят с детето си по приемането на самото себе си, толкова то е било наплашено да изяви себе си.
Възрастният човек, който се е почувствал жертва, продължава да чака от „родителя” разрешение да живее и да прави изборите си самостоятелно, при това може да преживява огромна съпротива на това си желание, за да изпълзи сам от тази яма на безсилието.
Съпротивата иде под формата на „няма да мога”, „не ми се получава”, „искам да получа само каквото заслужавам”. Това са страховете на вътрешното дете да извършва самостоятелни действия без одобрението на родителите си, едновременно разочарованието му от това, че е недооценено и гнева, че не получава каквото му се полага.
Причини, поради които човек отказва да излезе от ролята на жертва:
 
1. Страхува се. Много. Страхува се да изпитва вина и срам заради нарушаването на правилата, втълпени от родителите някога. Страхува се да не загуби родителската топлина (дори никога да я е нямало се запазва илюзията, че някога може да бъде получена, ако се спазват правилата и има послушание…). Страх от отхвърляне, изоставяне, самота заради „непослушание”;
2. Човекът все още се надява да получи изброеното (права, признание и т.н.) като разчита на детските стратегии за заслужаване на нещо и настройка за очаквания;
3. Човекът не вярва, че неговите усилия ще доведат до желания резултат (недоверието в себе си е също ехо от детството, когато опитите за получаване на подкрепа от родителите не са довели до резултат);
За да преодолеем дискомфорта, свързан със страданията на вътрешното дете, е необходимо първо да го опознаем. Тоест да опознаем собствените си страхове, надежди, обиди, потискани импулси и тиранични самобичувания. Понякога дори омразата към самите себе си.
Също така е необходимо да осъзнаем, че обезценяването ни от нас самите е следствие не на факта, че не струваме и сме лоши, а защото нашите възпитатели не са поели отговорността за това, че не са могли да ни приемат или да ни пуснат (на един по-късен етап).
Ще се наложи да се простим с детската илюзия за получаване на награда за послушание.
Нужна ни е дълбока вътрешна реабилитация за всеки един преживян епизод на „лошотия“ от детството.
Източник: https://spisanie8.bg
Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close