За мъжката самота

Понякога с ужас си мисля, какво ли е да си мъж. Какъв е животът му…

В крайна сметка, кой изобщо го е грижа за мъжа? Всички мислят само за това: обича – не обича. Прави – не прави. Идва – не идва. Изневерява – не изневерява.

Жената, която е зависима от мъж, прилича на затворник, чиито ръце са усукани и завързани за някой друг – за нейния мъж. Когато той помръдне леко, тя изписква: „Боли ме!”. Когато пък притихне, тя го дръпва: „Какво, умря ли? Жив ли си? Какво изпитваш към мен?”

Това е малко преувеличено, разбира се. Но като цяло, ако се вгледаме в нещата, за един мъж истински може да е загрижена или жена, която вече нищо не очаква от него, или жена, на която той казва мамо.
Все повече мои познати мъже говорят за самотата. Изглеждат самотни. Избират да са самотни.

Понякога мъжете имат нужда просто да ги погалим и да не им задаваме въпроси. За себе си мога да кажа, че мога да го погаля, но в повечето случаи не мога да си спестя въпросите. Защото се безпокоя за себе си. И за това какво чувства той към мен.

Повечето жени, които познавам, така или иначе успяват да изтръгнат от него отношение. Каквото и да е то.

Междувременно, мъжът вече е изморен и затваря очи. Той не иска повече да вижда нито бизнеса си, нито жена си, нито глобалната си отговорност за всичко.

Ако на мъжа нещо не му се получава, той е смотаняк. Мъжът живее с чувството „аз съм смотаняк”, но той няма вълшебната дума „но пък за сметка на това…”

При нас е лесно: Нямам успешна кариера, но пък мъжът ми е добър. Нямам нито мъж, нито работа, но пък имам крака. И гърди. Е, да, дебела съм, но пък Катя е още по-дебела.

При мъжете това „но пък…” някак си не работи. Техните правила са честни, строги и прости. Имаш бентли, но пък нямаш любима жена. Значи си смотаняк! Имаш любима, но пък нямаш бентли. Значи си смотаняк!

Те винаги са или в конкуренция, или в йерархия. Те вечно изясняват „кой кой е” и кой е главният на арената. И прибирайки се вкъщи, просто искат да легнат и да затворят очи. В самота. Защото ако не са в самота, пак ще се окажат смотаняци. И слабаци.

Аз никога не бих могла да бъда мъж. Аз съм слаба и често си поплаквам под завивката. И никой няма да ми каже дума за това. Аз самата няма да се упрекна. А за истинските герои има желязно табу: никакво оплакване и самосъжаление.

Бях млада. Мъжът ми градеше бизнес. През 90-те. Той се прибираше, лягаше и затваряше очи. А аз исках да си поговори с мен. И той говореше. Почти мъртъв от изтощение.

След години, вече като неомъжена, аз изисквах от любимите мъже още неща. Обичай ме. Ожени се за мен… Не ме наранявай. Не мърдай… Или не. Мърдай и направи нещо за мен.

И как се чувстват те от това? Колкото повече задълбавам над този въпрос, толкова по-малко разбирам. Но понякога си мисля, че те просто имат нужда да ги приемеш, да ги разбереш, да помълчиш, да им занесеш чаша чай… И не днес или утре, а дълго, дълго време, докато всичко се намести. Тогава ми се струва, че всичко ми е ясно. Тогава изчезва полът и остават просто двама възрастни хора, които могат да направят един за друг нещо хубаво. Подкрепящо. Приятелско. Любящо.

За пръв път през живота си се замислих сериозно върху това. И ми се струва, че мъжете стават все по-самотни и изоставени на фона на всички тези курсове и семинари за женска самостоятелност. А те, мъжете, няма на кого да кажат за тази своя нарастваща самота.

От тази гледна точка и заради това мое безпокойство, някак си вече не мога да поискам нищо от един мъж.
Въпреки че на фона на успешните жени и аз съм пълен лузър. Нямам няколко кожени палта, нямам мъж… нито дори периодичен sms за лека нощ.

Затова не взимайте пример от мен.

Автор: Юлия Рублева 

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...