Въпросите, от които боли

beautiful young mother daughter relaxing sitting grass background summer meadow green grass trees
761

Винаги са ме насърчавали да питам – обикновено баба ми казваше, че с питане и до Цариград се стига. След това „питането” се превърна в моя професия. Учеха ме да задавам въпроси за всяко нещо, което ме интересува. Но дойде време, в което осъзнах, че има въпроси, които водят до „черния списък” в тефтера ми. Нека поясня.

30-те години са интересно време. Половината ти приятели вече са женени, а на другите това им предстои. Рядко имаш приятел без гадже. Всички са по двойки. И темата за брак не плаши никой – даже си свикнал да ходиш на сватби (особено лятото).

Рядко някой живее при родителите си – почти всеки е с по един жилищен кредит зад гърба си, а в професионалната йерархия е най-малкото младши експерт. Четвъртък е просто четвъртият работен ден, а не „малката събота”.

Представата за петъчна среща с приятели в повечето случаи не означава прибиране в малките часове на следващия ден – без спомен от предната вечер. Животът заприличва на този на „големите”. Не ти е лошо – напротив. Някак си ти е спокойно.

Започват да се появят и децата. Нормално е. И прекрасно. Почти всяка приятелка, която забелязваш, че леко се е закръглила, рязко отказва виното и цигарите и свенливо казва, че ще става мама. След месец вече говори в множествено число.

Винаги когато някой каже, че ще има бебе, в мен изниква споменът за един приятел – тогава 19-годишен, който разбра, че най-добрият му приятел ще става баща. Ходи като ударен с мокър парцал една седмица. Ожали бъдещия баща. Животът за „потърпевшия” свършваше. Е, на тридесет и нещо няма такава драма.

Мъжете вече говорят, че „е време”, започват да пресмятат на колко години ще бъдат на бала на децата си. Не знам къде е драмата да си на петдесет и да имаш абитуриент. Но за повечето е.

За жените е различно – разделям ги на два типа. За първия вече споменах – те съвсем осъзнато искат да създадат поколение. И го правят. Пак казвам – това е прекрасно и може би далеч по-отговорно и смислено от втората група – тези, към които аз бих се причислила.

Не мразя децата, напротив. Но не искам деца все още. Мисля, че на тридесет и нещо, искам да съм господар на себе си. Искам да работя и да не се чувствам гузна, че някой ме чака вкъщи (по тази причина нямам и домашен любимец).

Обичам да пътувам – не мога да си представя, че ще вместо една чанта с най-нужните парцали, ще трябва да напълня колата догоре с колички и кошари. И да не пътувам по-далеч от Гърция. Защото на децата няма да им понесе.

Или да се откажа от специализация – защото, разбирате ли, майка съм. Звучи егоистично. И е. Но не ме е срам.

Все повече хора, обаче, се опитват да ме накарат да се чувствам не-нормална. С въпросите си.

Противно на всякакви женски традиции, преди сватбата си бях наддала няколко килограма. Знам ли – така се беше случило. Не вярвах, че точно за този момент трябва да полагам специални усилия, за да впечатля който и да е. Дори не бях забелязала. Очевидно всички бяха регистрирали тази промяна.

Няма да забравя няколко издайнически погледа към към корема ми. Всички подкрепени с намигване и дежурното „Таз година булка, до година люлка”. Преживях го. Сватба е.

След това нещата излязоха извън контрол. Имах чувството, че след „Добър ден!”, обикновено следваше „Какво се крие под тази блузка?”, „Чакате ли щъркела?”, „Мислите ли вече за имена?”. Това сериозно ме потискаше.

Реших да отслабна – поне да спрат да ме зяпат в корема. Да не кажа, че най-малкото не е възпитано.

Хубаво, отслабнах. Но това не спря потока от въпроси за бъдещето поколение. Даже започна да се появява и назидателната нотка – „Кога ще направите приятелче за моето дете?”, „Не искаш ли да „бременеем” заедно?”, „Докато го направиш, Гошко ще е в първи клас!”.

Най-страшно беше да попаднем сред приятели, които току-що са станали родители. Имах чувството, че те смятат, че са направили най-великия подвиг, създавайки поколение. При една такава среща се изливаха безброй нравоучения на тема „Децата като висша ценност и как е грях да бавиш доставката”.

Един не особено тактичен познат даже ми се скара – направо си ми каза, че съм стара. При дежурния ми искрен отговор, че на този етап не искам деца – просто не все още не съм запленена от идеята да посветя живота си на друг – в повечето случаи получавах само един безкрайно учуден поглед в отговор.

В този поглед се четеше искрено недоумение, примесено с доза осъдително презрение.

„Кой може да не иска дете? Тя! Не-нормална!”. Ако трябва да съм честна – не е приятно. Не само от въпроса, но и от реакциите след откровения ми отговор.

Замислих се – всеки път, когато някой задава този въпрос – готов ли е за отговора, който ще получи? Ако пред теб стои човек, който не може да има деца? Или е загубил дете? Ако може да накараш здрав човек, който не бърза да става родител, да се почувства „сбъркан”, как ли се чувства някой, който мисли единствено за дете, но съдбата не му дава тази възможност?

Майка ми никога не ми е задавала този въпрос. Защото решението да имаш дете е изключително личен избор.

Това да не искаш да родиш веднага след като се ожениш, или след като навършиш тридесет години, или след като си купиш апартамент, също е въпрос на избор. Така ме е възпитавала – да уважавам личното пространство на хората. И да не се меся в личните им дела.

Не само, че е нетактично, но и боли. В някои случаи – много!

Автор: Кристина Владимирова

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close