Трудно ли е да бъдеш осиновител?

Като психолог започнах да се занимавам с осиновяване през 2009 г. Семействата са различни. Някои от тях предприемат тази стъпка след неуспешни опити да имат дете чрез изкуствени методи, други са решили да осиновят, за да дадат семейство на дете с увреждане. Има и такива, които вече са биологични родители на едно или две деца и осиновяването е също толкова естествен начин да увеличат семейството си. Има и повторни осиновители.

Всяко семейство има своята лична история на преживяна болка и загуба някъде назад в живота си и всяко дете, което намира семейство, носи болката от изоставянето, но с радост приема новите си родители. Всички тези семейства имат нещо общо помежду си – след приключването на формалния документален процес на осиновяването, са щастливи, доволни, спокойни, от това, че са се намерили, а в очите им има един особен блясък. Като специалист знаех през какво са преминали, за да сбъднат мечтата си, разбирах и защо осиновяват, след като вече имат собствено дете и си давах сметка за трудностите, през които преминава процесът, за огромните усилия и труда, който седи зад успешното приключване на всеки отделен случай. Но блясъкът в очите им ми беше непознат.


Все още нямах представа, че само две години по-късно аз самата ще имам дете. Дъщеря ми се роди през 2011 г. и оттогава вече знам на какво се дължи тaзи особена искрица. Защото сега е и в моите очи всеки път, когато я погледна или мисля за нея.


Моя приятелка осинови двегодишно момченце. Преди това живееше с мъжа си, който дълго време увъртал и отлагал решението да имат дете, докато най-накрая признал, че всъщност не иска да става баща. След раздялата си с него тя направи това, за което бе мечтала. Пишеше ми често след осиновяването:

„Появата на малкото момченце промени живота ми. И двамата обаче сякаш водим борба, за да свикнем един с друг. Все още имам чувството, че съм в шок, само мога да си представям как се чувства той… Но и двамата се учим, а нещата се подреждат. Аз самата се уча как да реагирам и какво да правя, когато той почне да се тръшка или влезе в период непрекъснато и за всичко да казва „не”. Знам, че е само на две – тества всички граници, изследва всеки предмет, играе, тича, смее се. Много е гальовен и постоянно търси прегръдките ми, понякога заспива в мен. Четем книжка преди сън, обожава баба си и дядо си и вече ги върти на малкия си пръст. Невероятен е, пълен с енергия, винаги радостен, понякога инатлив.
В същото време не съм очаквала, че ще бъде и толкова трудно. Имаме добри и лоши дни. Да, има лоши дни… Крещи, плаче за всичко, без значение какво опитвам. Всяко мое действие, всеки мой ход е грешка. Той не се съгласява с нищо. В очите на майка ми обаче е перфектен и само да посмея да ѝ се оплача – не спира да го хвали. А аз се чувствам самотна и толкова изтощена вечер…”

Наред с щастието да бъдеш родител, след като дълго време си чакал, искал и опитвал какво ли не, идват и трудните моменти. Говорех с нея като с приятелка, едновременно с това и като психолог, който се занимава именно с тази тема. Като майка също всичко ми беше познато.

„Вярваш или не, „лошите“ дни са също толкова нормални, колкото и хубавите. Да, изтощително е и потискащо да минаваш през лошите периоди. Трябва да даваме свобода на детето да преживява чувствата си такива, каквито са. Те изпитват същите емоции като нас – щастие, гняв, тъга, страх, тревога, умора, срам, несигурност – само че за разлика от нас нямат същите средства, с които да се изразяват, все още не знаят как да се справят. Трябва да сме до тях, понякога просто за да се облегнат, друг път за да им покажем как ние самите посрещаме тъгата, гнева, разочарованието, страха. Остави го да минава през емоциите си и просто бъди на негово разположение, когато те потърси.”

Говорехме си за осиновено дете. Фокусът на всички тежки емоционални ситуации беше върху това, че детето е осиновено, а не върху това, че е дете, което носи в себе си непоносимата и необяснима болка от изоставянето. В особено тежките моменти в главата на моята приятелка се прокрадваше мисълта „Нямаше ли да е по-добре, ако изобщо не се бях захващала с това?”. По-широкият кръг от приятелки и познати майки също не беше в състояние да я разбере.

Много често в семействата на осиновители настъпват подобни тежки периоди. След първоначалната еуфория от появата на дълго чакано, искано и търсено дете, идва тежък и критичен период, в който родителите преосмислят целия процес, през който са преминали. Толкова е необятно това, което се случва в такива моменти, че е тема на много други разговори. Но основното, което винаги придвижва нещата в положителна посока, е чувството за отговорност.

Осиновяването, както и зачеването и раждането, е проява на нашата способност да поемаме отговорност и да се грижим за друго човешко същество. И за да сме честни със себе си и бъдещото ни дете, трябва да си даваме сметка, съзнателно или не, доколко сме готови да поемем такава отговорност – и в хубавите, и в трудните моменти. Колкото по-наясно сме с този въпрос, толкова по-подготвени ще бъдем да посрещаме препятствията, по-съзнателно ще се справяме с колебанията, страха, отчаянието в себе си. За да можем да създаваме хубавите моменти и да им се радваме заедно с децата си.

Автор: Мариета Генчева

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...