Ти си твоята сродна душа

427

Старателно декорираното его живее в занемарен и неприветлив ум. На коя красота държиш повече?

Трябва да си най-добрият, най-успешният, най-умният. Да имаш кариера. Да си сериозен. Да си отговорен. Трябва да се установиш. Да имаш спътник. Трябва да се стегнеш. Да продължаваш нагоре. Да се бориш. Трябва да… Завиваш зад ъгъла и всичките ти “трябва” те връхлитат, предвождани от страха, че не правиш нищо достатъчно добре. Хваща те за гърлото и не можеш да извикаш, притиска сърцето ти в неравномерен ритъм.

Внезапно разбираш, че единственото, което “трябва”, е да си спомниш как се диша. Поел си твърде много “трябва” и си издишал всичкото си “искам”.

Свел си свободната си воля под критичния минимум за човек. Доброволно и убедено си влязъл в лабиринта на съвременните фикции и вдъхновено тичаш към фабриката за фалшиви герои. Един от всички, един от милионите.

Да, разбира се, това не се отнася до теб. Ти си различен. Толкова различен и уникален, че вече се будиш преди часовника; не си правиш кафе, за да не губиш време, а го взимаш от кафенето до офиса и проверяваш мейлите си на всеки червен светофар. Десет часа си еманация на неоценения интелект и вършиш работата си с досада, но знаеш, че вече си надхитрил системата. Надхитрил си и “половинката” и имаш свободата се “разпускаш” с момчетата/ момичетата, докато тя е по моловете/той е на бира. Животът е готин, а ти си неповторим….

Ти сериозно ли?

А помниш ли какво искаше да правиш, когато пораснеш? Представяше ли си ангажиментите, които не желаеш, работата, която не обичаш, но ти плаща сметките, половинката, която е “ок”? Кога пое ролите, в които играеш, мислейки си, че това е животът ти? Колко дълго смяташ, че ще издържиш, преди паническата атака да те сграбчи за гърлото и да не можеш да дишаш? Разбира се, на теб няма да се случи никога, красивите 40 случайно се наричат “възрастта на любовта”, а 50-те са твърде далеч. Почакай дотогава, без да излезеш от матрицата, без да задаваш истинските въпроси, и животът ти ще се преобърне неочаквано…

Ако си истински щастливец, че се случи преди това. Ще се случи да бъдеш изоставен сам от себе си. От чиста проба хуманност го пожелавам на всеки. Да загуби вещи и роли, на които държи и които смята за определящи за самия себе си. Да спре да бъде обичан и сродната му душа да се окаже студенина от непознат вид. Всяка помощ, която потърси, да е недостъпна в момента, а набраните номера да са извън обхват. Да се окаже сам в най-тъмните моменти и в най-тихите кътчета на душата си.

Тогава и там се ражда светлината. Собствената ни светлина.

Бученето в ушите от страха, че сме сами и няма да се справим, постепенно ще премине в леко туптене на сърцето, колкото да ни напомня, че това не е краят. В тази непоносима тишина ще започнем да чуваме шепота на душата и мислите си. Не функционалните, а съществените. Ще усещаме при кой завой на мисълта се учестява пулсът, кой случаен спомен извиква усмивка. Съвестта ще ни покаже колко нечестни сме станали в егоизма си, а нараненото его – колко далеч сме стигнали в заблудите си. Загубата ще върне фабричните настройки на ценностната ни система. Самотата ще се окаже интересно занимание.

Когато шокът премине и разберем, че все още сме живи, ще започнем сами да изхвърляме всичко ненужно от живота си: случайните познанства, които до вчера сме наричали приятелства; старите приятелства, с които вече ни свързва само споменът и нежеланието да се видим отново. Хобитата, които изглеждат страхотно на снимки, но не ни вълнуват никак; работата, в която сме постигнали максимума и сме скучни дори и на себе си. Старите ни дневници ще ни убедят, че минаваме през живота си, отлагайки истинските планове, отлагайки щастието си. Това само ще ни вдъхнови да продължим с разчистването, защото животът не е безкраен, а ние заслужаваме това, което истински искаме. Ще се върнем по старите улици на мечтите ни, за да разберем коя от тях все още ни води към изход. Ще се обадим на тези, които идват в съзнанието ни, когато мислим за любов, без очаквания, но с надежда. Ще започнем отново да събираме марки, да поправяме велосипеди, да учим езици. Ще открием нови приключения за ума и духа, от които да не заспиваме. Те ще ни отведат до нови хора, с които да споделяме вдъхновения и да създаваме заедно емоционални балони от хармония.

Ще преоткрием свободата да сме себе си. Да не се обвързваме с неща и хора, които не ни вълнуват, само поради удобството да притежаваме и да не сме сами. Да не се обвързваме с живот по правилата на всички „трябва”, които се разминават с нашето „искам”. Ще разберем, че “необвързан” не е социален статус. Това е думата, която най-добре описва освобождаването на духа.

“Необвързан” е изборът да преживееш живота си по начина, по който го разбираш, твоята свободна воля. Без да се боиш от оценка, без търсиш спасение, без да чакаш одобрение.

Може би само от себе си, защото ти си твоята сродна душа.

Автор: Елена Стефанова

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close