Там, където няма ненаказано добро

Изпитваме отчайваща нужда от доброта. От видими прояви на благородни жестове, които да вдъхновяват. У нас, където и едно „добър ден” може да ти докара шамар или поне подозрение в зла умисъл, човещината се е превърнала в поетична метафора, която в реалността не работи.

Добрините са само в приказките. В историите, където нас ни е нямало.

Когато пък ни е имало, или добрините са се случили с нас или благодарение на нас, обществото се чувства задължено да ни подложи на щателна дисекция.

Това е лесно – днес приказките се разпространяват в социалните мрежи. Там си ги разказваме, там ги коментираме, там ги разпространяваме, въздигаме и смазваме. Както обикновено – за около три дни, като всяко чудо.

През последните дни тази крещяща нужда от делнична доброта се изстрелваше като картечен откос основно от телата на две истории – неочакваната смърт на музиканта Васил Пармаков и сюжетът с момчето, което отиде на бала си с метро.

Опитах да остана далеч от общия поток думи, метнати върху тях като одеала, кoито трябва да погасят пожар. Не мога и не искам да оценявам самите ситуации и някаква наша, обществена вина към тях. Не познавах лично Васил Пармаков. Слушала съм музиката му, гледала съм негови изпълнения, но никога не съм подозирала, че живее в такава бедност.

Не подозирах, че творец от неговата класа може да има тези делници, тези нощи и тези смазващи социални демони.

Прочетох какви ли не думи за това. Тихи и страдащи по приятелски или крещящи обвинения към българската бездуховност и журналистите, които я поддържали, незабелязвайки или игнорирайки нечие екзистенциално страдание. Реших да не влизам в полемичен режим, защото знам, че тъгата по нечия загуба води до истерични изблици на гняв, в които често няма логика.

„Вие ги убивате”, ми каза по този повод един случаен човек в един бар, когато разбра, че съм журналист.

„А не – казвам – аз никого не съм убивала!”

„Вие, вие – с вашите писания, с вашия език, с вашето безхаберие убивате хората на изкуството…”

Човекът имаше нужда да срещне виновен за тъгата си и аз му се появих като инкарнация на световното зло. Не ми се случва за първи път, затова и не го приех лично. Виновна като представител на журналистическото съсловие съм била десетки пъти.
Представяла съм си понякога, че сигурно по същия начин се чувстват погребалните агенти – всички ги мразят, защото пред очите им обслужват смъртта. За която не те са виновни.

Случаят с момчето, което тръгна на бала си с метрото и жената, която го закара с колата си и сподели историята, също стана повод да се заговори за любимите категории: доброта, вина, съпричастност, отговорност, приятелство, човещина.

Не бях виждала досега толкова мощно и масово разпространена история в социалните мрежи и такъв широк обществен отзвук след това.

Всички, оказа се, имат ценностна система. Всички знаят кое е добро, кое е справедливо, кое е човечно, кое е приятелско. Всички се втурнаха да мъдруват какво е поколението и на какво сме ги научили. Колегите-журналисти направиха това, което щеше да направи всеки журналистически екип по света – намери момчето, разказа историята му, опита се да постави случилото се в някакъв реален контекст, като включи в репортажите си изказвания на майки, учители, съученици.

Фейсбук се разлая както обикновено и съвсем логично изплаши дори жената, споделила историята като свой личен пост в мрежата. Самата тя, потресена от неочакваните посоки, в които могат да тръгнат обвиненията и „разследванията” на хуманността, се извини на няколко пъти публично, прибави нови, добри щрихи към „лошите” в първоначалния пост и се помоли да бъде отново никому непозната, както е била досега.

Не й понесе на добрата и отзивчива жена грубостта на общественото мнение. Защото то и нея не пожали.

Говорейки за човечност и доброта, то ги превръща в камшици и безразборно пердаши с тях всичко живо. Общественото мнение е толкова жестоко, че понякога само се превръща в чиста злина, която претендира да създава и пази морални категории. Сред тях, разбира се, съпричастността, търпението, разбирането, способността да се поставиш на мястото на другите.

Общественото мнение, понеже и на него, като на нас, по не му пука, когато се изразява писмено или пък анонимно, озверява. Парадоксално – да озверява, защитавайки човечността.

Докато и аз тихо следях как се развива историята с абитуриента, как се появиха „уточненията”, че нито децата и училището са толкова безсърдечни, нито учителката му е така несъобразителна, се замислих за това колко възпалени са сензорите ни за добро и зло, за да реагират така спонтанно.

Ние още не знаехме цялата история, но размятахме моралните категории и раздадохме присъдите. При това не, защото вярваме, че държим палмата за съвършенство, а защото се чувстваме толкова далеч от доброто и неговите ежедневни проявления, че сме готови до кръв да ги защитаваме, когато дори мъничко ги усетим в риск.

Реакциите ни са първични. Като на хора, които вярват, че тя – добротата, е единственото нещо, което все още имат и което могат да разпознават.

В общество, което ежедневно демонстрира насилие, което мрази болните си хора, презира старците си, ненавижда интелектуалците си, толерира парите и щангите, само личното усещане за добро остава неприкосновено. Него си го носим в сърцата и умовете от деца.

От времето на приказките, в които то винаги побеждаваше. От романите с рицари, които се бореха за чест, достойнство, любов и взаимопомощ. От любовните филми, в които всяка пролята сълза капваше директно от най-съкровената ни човешка способност – тази да се влюбваме.

Пък любовта и тя първо е доброта в чист вид, която, за съжаление, може да се превърне и в неистова жестокост. Тази трансформация – каква ирония само! – също е умение, присъщо само на човека.

Социалните мрежи вече са другата ни реалност. Такава, каквато е и изкуството – пълнокръвна и истинска, защото се преживява и поддържа физически от реални хора с техните реални емоции. За разлика от него обаче социалната мрежа върви напред най-вече със своята анонимност, която често погрешно е обявявана за обществото само по себе си. Т.е. липсата на лице и авторство или загубването им по пътя на препостването, шерването и коментирането, дава основание да я приемаме за общност, за нещо голямо и представително, за доказана тенденция или нагласа.

Живеем в тази реалност толкова пълнокръвно, че всички имаме чувството, че сме си близки.

Срещаме на улицата хора, които са ни приятели от фейсбук и за които знаем вече твърде много.

Ясно ни е къде работят, кои са общите ни познати, какви са политическите им възгледи, обичат ли да ходят на планина, какви са хобитата им, кои са последните места, до които са пътували… Водили сме диалози с тях, обсъждали сме яростно, карали сме се.

Когато се видим на живо, запознанството ни като че започва отново – любезни сме, даже често си говорим на вие, подаваме си ръка за добър ден.

Едната реалност трудно прелива в другата, защото тя НЕ Е другата. И понеже и двете са еднакво пълнокръвни и са ни изразявали органично, независимо от различните средства, изпитваме някакво странно раздвоение на личността.

Аз съм тази, дето онлайн лае като кучка, пък на живо е толкова мека и сърдечна. Ти си този, дето ръси обиди и средни пръсти по екраните на компютрите, но лице в лице си толкова добронамерен, тих и разбран.

Този, който обвини цялата журналистическа професия в гризане на загниваща човешка плът, утре ще покани на премиерата, концерта или четенето си същата тази журналистическа гилдия и ще се надява тя да забележи усилията му.

Тя, която онлайн нарече днешните деветнайсетгодишни на България чалга поколение, утре ще е майката на несръчния абитуриент, който, разбира се, няма да е като другите.

Много сме докачливи на тема доброта. Чудесно знаем как да я правим и какво не е наред, когато сме я потъпкали.

Много сме добри да даваме акъл онлайн (което и аз май правя в момента), но когато се наложи да действаме, все в реалността има нещо, което ни пречи. Защо всички така се възмущават от мръсотията в България, но продължават да си хвърлят боклуците навсякъде?

Защо когато възрастна дама не може да си пренесе торбите или куфара по стълбите на някой подлез, никой не се втурва да й помогне? Защо толкова близките хора до музиканта Васил Пармаков не казаха на обществото по-рано какво се случва с него? Кои и колко от тях му помогнаха, когато още беше жив?
Познатите и близките до момчето, което ходи на бал с метро, не се ли сетиха поне да го закарат?

И тези, които веднага провидяха в споделената от авторката история някакво нездраво нейно желание да се „докара”, да събере дивиденти… Пред кого, бе?! Пред фейсбука ли?!

И какви дивиденти? Пари ли раздават от социалните мрежи за добрини? Или първенство някакво тече. За добрини от всякакъв вид и зли коментари, които да ги мачкат, за да регулират баланса в природата.

Възпалени сме на тема добро и зло. Реагираме като болни с висока температура и халюцинации. Крещим, като че ни бъркат в раните и обвиняваме световния ред за състоянието си. Сигурна съм, че пътят е далеч по-лесен – просто всеки ден, по малко и ей така, без видим смисъл, да правим някакво добро.

Да казваме добър ден с усмивка, да се извиняваме, да благодарим, да съчувстваме, да слушаме и да чуваме. Да не сме безучастни. Да защитаваме. Да помагаме.

Може и да звучи малко романтично – така е винаги, когато става дума за доброто. Обаче кой няма нужда от малко романтика? На живо или в социалните мрежи, ние все пак сме същите тези уязвими, раними, грешащи и чувствителни човешки създания.

Добре би било да си носим ценностните системи и в двете си реалности. И да ги защитаваме и развиваме по принцип, не по осмеляване. Това точно си зависи само и единствено от нас самите.

Автор: Мария Касимова

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...