Тайните на успешните психотерапевти

Откакто съществува психотерапията, никой не е дал отговор на фундаменталния въпрос кои психотерапевтични методи и техники са най-ефективни.

Още през 60-те години на 20-ти век се провеждат множество изследвания, чиято цел е да изяснят кой от известните видове психотерапия е най-успешен. Както може да се очаква, се оказва, че нито един от тях няма някакви особени преимущества. Едновременно с това става ясно, че състоянието на клиента се подобрява толкова по-бързо, колкото по-емпатичен е психотерапевтът.

Терапията се случва чрез общуването, сякаш чрез душата на психотерапевта.

Френският психоаналитик Леон Шерток смята, че именно желанието на клиента да се излекува е основният, решаващ фактор в лечението му.

М. Ериксон често сравнява психотерапията с пиленце, което почуква в яйцето – никой не знае при кое почукване то ще излезе, но всеки фермер е наясно, че ако прекалено много му се помага, то ще умре. По същия начин човек трябва сам да излезе от яйцето на своите проблеми. Работата на терапевта е да помогне на клиента да стигне до собствените си вътрешни ресурси.

Карл Роджърс извежда шест основни принципа, които според него ще създадат “необходимите и достатъчни условия за промяна на личността” , независимо от теоретичната ориентация на психотерапевта:

  1. “Връзка между двама души”. Между клиента и психотерапевта трябва да възникнат взаимоотношения.
  2. “За едната страна – клиента, е характерно състоянието на инконгруетност и тревожност”. За инконгруентност може да се смята разминаването между реалния и идеалния образ на Аз-а – тя води към тревожност и  към поведение, което не удовлетворява нито клиента, нито неговите близки. Задачата на терапевта е в това, клиентът да осъзнае инконгруетността и да работи над нея.
  3. “Другата страна – терапевтът, се отличава с конгруентност”. Дори психотерапевтът да не е самоактуализираща се личност, е важно той да бъде искрен и автентичен по време на разговора.
  4. “Терапевтът се отнася изначално доброжелателно към клиента.” Психотерапевтът вижда клиента само в положителна светлина, независимо от поведението му. Това дава възможност на клиента да почувства приемане и утвърждаване, а също така и усещане, че е в безопасност, разказвайки за живота си. Важно е да му се предаде усещането за топлота, уважение и грижа.
  5. За да бъде винаги внимателен към клиента, психотерапевтът трябва постоянно да расте като личност. За да помогне на клиента да открие мир у себе си, самият той трябва пръв да е постигнал състояние на омиротвореност.
  6. “Психотерапевтът точно разбира гледната точка на клиента и се опитва да му предаде усещането за разбиране – емпатия и безусловно благоразположение към него.”

За психотерапията е характерно, че е няма универсална рецепта, която да се прилага повече или по-малко по подходящия начин. Можем да въздействаме само от една позиция– тази на разбирането за клиента като психологическо цяло и човешко същество, когато оставяме цялата теория встрани и внимателно слушаме какво има да ни каже той.

Според теорията на Декан общуването на клиента и психотерапевта не е просто отношение между двама души. Това е отношение между култури. Същото твърди и Айви: “Много фактори сочат, че културната принадлежност, религиозното възпитание, социално-икономическият статус, възрастта и полът могат да бъдат също толкова важни в прихотерапевтичната работа, колкото индивидуалността на клиента и проблемът сам по себе си.”

Ако психотерапевтът е ограничен в своите културно-исторически корени, той е ограничен и в диапазона на взаимодействие със своите клиенти. Най-ефективен психотерапевт ще бъде онзи, който се е издигнал на нивото на Гражданин на Света,  космополит и ксенофил.

Повечето провали в лечението на клиентите се случват, защото лекарят ЗНАЕ за неизлечимостта на дадено заболяване. Известно е, че начинаещите лекари постигат феноменални резултати там, където по-опитните лекари са вдигнали ръце. Ференци забелязва, че когато започва да се занимава с хипноза, невежеството му дава самоувереност, съответно и успех в хипнозата, който бил загубен впоследствие.

Интенционалният психотерапевт изхожда от предположението, че на клиента винаги може да се помогне. От негова гледна точка неизлечимата болест – това е болест, неизлечима с традиционни методи. И ако психотерапевтът иска да помогне на клиента, а той от своя страна иска да получи тази помощ, то всяка цел е постижима. От всеки човек по всяко време можем да получим резултата, който желаем. Трябва само знаем какво, как и кога да говорим и какво да направим.

Ако не вярвате, че можете да помогнете на клиента, той ще го почувства и никакви методи няма да помогнат.

Психотерапевтът трябва да бъде убеден, че може да помогне на клиента при решаването на дадения проблем. Той ще почувства тази убеденост и също ще повярва, че има изход.

Валентик смята, че сходството във вътрешните състояния на психотерапевта и клиента позволява единият да лекува другия. Затова психотерапевтът трябва да бъде добър комуникатор. При взаимодействието между двамата преди всичко лекува не словото, а взаимодействието. В дълбочината на психотерапевтичния контакт се създава едно разбиране на друго ниво – разбиране чрез душата.

Друг много важен фактор, който помага на един психотерапевт да стане ефективен, е ролята на половите различия. Известно е, че при мъжете съществува 70% мъжко и 30% женско начало, а при жените – обратното.

При ефективните психотерапевти, независимо от пола, нещата стоят по друг начин и в случай на необходимост, те могат да преместват този баланс. Тоест, могат да засилят своите мъжки черти и да започнат да работят в мъжки родителски стил, ако за оздравяването на клиента е необходимо ръководството на Бащата или пък могат да преминат на майчиния стил и да поплачат заедно с клиента.

За да е възможно това да се случи, е нужно терапевтът да се избави от собствените си страхове, свързани с половите различия и хомофобията.

Мъжете терапевти често се страхуват от женската роля с всички произтичащи последици. Жените психотерапевти се плашат, че работейки в „мъжки формат” може да загубят женствеността си.

Успешният психотерапевт знае, че той, а не някакви мистични сили, управлява поведението си. И си позволява при необходимост да играе различни роли, знаейки, че лесно ще се върне в своето обичайно състояние.

Работата на психотерапевта с клиента лесно може да се деформира от неговите собствени неразрешени проблеми (пренос, контрапренос, сексуални проблеми и др.). И вероятно една от основните трудности на психотерапевтите е неумението да виждат реалните проблеми на клиентите си. Трябва да лекуваме клиентите, а не нашите собствени проблеми, пренесени върху тях.  Защото в противен случай се получава развален телефон – виждаме и чуваме онова, което искаме да видим и чуем.

Неизбежно, проекциите на психотерапевта в една или друга степен влияят върху процеса на лечението. Именно затова е нужно терапевтът цял живот да усъвършенства себе си – което означава не само да усвоява различни методи и техники, но също така да работи върху себе си и собственото си личностно израстване.

Човек, който иска да стане психотерапевт (независимо дали е лекар или психолог), първо трябва да разбере самия себе си, да реши своите проблеми и да се избави от своите болежки.

В противен случай ще лекува не своите клиенти, а себе си с техните пари. Ако психотерапевтът пренася върху клиентите си своето вътрешно състояние,  виждайки в тях собствените си проблеми, той носи повече вреда, отколкото полза. По този начин той вменява у клиентите си нещо неистинско, което клиентът трябва или да отхвърли или с огромни усилия да приеме и асимилира.

От друга страна, психотерапевтът много лесно може да прехвърли проблемите на клиента върху себе си. Защото, за да помогне на клиента, психотерапевтът трябва да влезе в резонанс с него, да го разбере и искрено да го почувства. Така може да се докосне до собствените си нерешени проблеми по този начин да стигне до „прегаряне”.

Затова психотерапевтът трябва да работи като разумен егоист и да се грижи за себе си.  Когато клиентът седи пред него, добрият специалист е способен сякаш напълно да се слее с него. Но когато си тръгне, се откъсва от него, забравя го. Т.е. когато работи – работи, когато сеансът приключи – “си тръгва от работа”.

Важно е също така да се знае, че на света не съществува нито един психотерапевт, който може да излекува ВСИЧКИ клиенти.

Психотерапевтът е най-ефективен с онези клиенти, на които е способен да съчувства в някаква степен. А това може да се случи единствено когато терапевтът по някакъв начин се е докоснал лично до проблема на клиента си.

Затова твърдят, че най-добре лекуват алкохолиците онези психотерапевти, които някога са имали проблеми с алкохола. Ако те са ги разрешили успешно, могат да предадат на клиентите си своите реални алгоритми на оздравяване. Ако психотерапевтът е минал през собствения си ад и е оцелял, той може да помогне да оцелее и клиентът му. Само такъв човек е способен искрено да съчувства и да съпреживява страданията на клиента.

Човек, който не се е докосвал до такава болка, може да бъде психотерапевт, но той ще бъде “студен” психотерапевт. В тази връзка може да  се каже, че психотерапията действа на принципа на хомеопатията – подобното се лекува с подобно.

С.В. Ковальов твърди, че първото впечатление от човека се определя 55% от езика на тялото и 38% – от гласовите характеристики. За съдържанието на това, което казва, остават само 7%.

От това как се държи психотерапевтът, как работи с гласа си, доколко в интонациите му присъства сигурност, че ДЕЙСТВИТЕЛНО може да помогне на клиента, зависи страшно много. Изключително важен фактор е доброжелателното отношение към клиента и искреното желание да му се помогне. Всъщност,  истински лечебен фактор се оказва доброжелателната помощ на другия човек, бил той съседка, мъдра старица от село или пък психотерапевт. За много хора фактът, че са ги изслушали, вече отваря пътя към творческото, интенционално съществуване.

М. Талмон стига до извода, че същността на успеха на еднократния психотерапевтичен сеанс е в повишаването на силите на клиента. За клиента в този случай е жизнено важно да получи съответните послания: „Аз вярвам във вас!” и „Аз вярвам във вашите възможности!”. Никой и нищо не може да помогне на човека, ако той сам не се вдъхнови от оказаната му помощ. Добра илюстрация на това твърдение са думите на Гьоте: “Приемайки човека такъв, какъвто е, ние го правим по-лош; когато го приемаме такъв, какъвто трябва да бъде, ние го насърчаваме да бъде такъв, какъвто може да стане…”

За ефективната психотерапевтична работа е необходимо съчетанието на редица фактори: значението на личността на психотерапевта за клиента, стресогенността на събитието, което го е довело при него, степента на дезадаптация към реалния свят, степента на адаптация към болестта и т.н.

Взаимодействието между терапевта и клиента се подчинява на много фактори, осъзнавани или неосъзнавани от тях. Психотерапевтичният поцес създава система: болният, психотерапевтът и болестта. Ако клиентът се обедини с психотерапевта, е възможен успех. В противен случай терапията е невъзможна.

Затова в първите минути на консултацията е много важно терапевтът да почувства дали човекът отсреща му харесва или не. Ако отговорът е отрицателен, честно и адекватно би било терапевтът да откаже лечението.

Следващата критична позиция, която терапевтът трябва трябва да приеме, е фактът, че може да остане такъв, какъвто е всъщност. Сред мнозина от психотерапевтите е разпространено мнението, че трябва да са „за пример” и те играят ролята на уверени хора, които никога не грешат и които веднъж завинаги са решили  всички свои проблеми.

Ясна е, че такива психотерапевти не съществуват. За сметка на това, клиентите бързо и лесно разбират измамата и, разбира се, престават да се доверяват на терапевта .

Психотерапевтът трябва да бъде естествен, да бъде такъв, какъвто е, и да не се опитва да изглежда по-добър.

Една от най-големите заблуди, която съсипва живота на хората, е илюзията, че никой никога няма да научи за техните мисли. Така хората лицемерно се усмихват на околните, докато всъщност стискат юмруци в джобовете си. В резултат получават насреща от живота още по-голям юмрук.

На Изток съществува поговорка: “Онова, което не трябва да правиш, дори и наум не го прави!” . Източните хора смятат, че мисълта е материална и поради това в някакъв момент може да въздейства върху реалния свят като реална постъпка и така да нанесе вреда на “мислещия”. Този механизъм може да бъде обяснен и по-просто.

Човек, който мисли лошо за теб, но се усмихва и ти говори хубави думи, в същото време неосъзнато излъчва микросигнали за своята неискреност, които също на неосъзнато ниво много точно се възприемат от събеседника и предизвикват противоречиви чувства у него. Той чува реалните думи на този човек , но въпреки това у него се загнездва съмнение. Т.е. той ИНТУИТИВНО чувства, че нещо с този човек не е наред.

Добрият психотерапевт е човек, който уважава личността на клиента. Той не действа отвисоко, а от позицията на по-голям и по-мъдър другар. Колкото по-възрастен и по-мъдър е психотерапевтът, толкова е по-голямо доверието към него.

Много е важен социалният имидж на психотерапевта, т.е. онова, което знае за него потенциалният клиент.

Има слухове, че в Америка психоаналитик може да бъде само човек, който има собствен дом, благополучно семейство и деца. Не е известно дали това е истина, но в крайна сметка е мъдра позиция, която разкрива, че терапевтът е успешно реализирал се човек; само такъв човек може да даде на клиентите си нещо положително и добро.

Когато клиентът се среща с доброжелателен и щастлив човек, показващ открито и добродушно поведение, благодарение на което функционира успешно в обществото, клиентът получава заслужаващ доверие пример. Ако психотерапевтът има прекрасни отношения със света, то и клиента може да повярва, че същото ще се случи и с него.

Често се случва психотерапевтът да е първият човек, който без да цели някаква изгода, му говори хубави неща.

Психотерапевтът трябва да бъде емпатичен, като най-важното е да се настрои към начина на мислене и езика на клиента. При съвместната работа трябва да използва онзи речник, който е използвал клиентът при първия контакт, т.е. да разговаря с него на неговия “език”. Психотерапевтът трябва да изясни системата от представи, с които клиентът отразява и обяснява света, в който живее. Трябва да разбере неговите убеждения и неговите ценности. И да се постарае да настрои своята психотерапия така, че работата да върви в рамките на неговата парадигма. Трябва да потърси общата основа в професионалната сфера или в интересите.

Х. Когут смята, че психотерапевтът трябва да прави за клиента онова, което родителите му не са правили за него в детството му. Той трябва внимателно да го изслушва, да му дава възможност да се изкаже напълно, да му показва, че му е интересно, да го хвали и т.н. Така даваме възможност на човека да преживее изпуснатото в детството внимателно и поддържащо отношение на родителите. И когато пропуснатият етап в развитието на клиента бъде компенсиран, на тази база може да бъдат преодолени и последващите нарушения, отстраняването на които е възпрепятствано от наличието на по-ранни нарушения.

Този подход на Когут на пръв поглед изглежда парадоксален. Но ако психотерапевтът не трябва да преодолява нарцистичните прояви у клиента, а обратното – ги усили,  той ще може да насити своя нарцистичен глад и да приеме себе си във всичките прояви. След като бъдат приети, нарцистичните преживявания се трансформират, т.е. нарцистичното либидо, насочено от човека към самия себе си, може да се преразпредели, като частично се насочи към други обекти.

В процеса на своето реално израстване човек е получил редица “родителски” програми, които са го карали да се смята за лош, недостоен и безполезен човек. Тези програми могат да се променят само със санкцията на разбиращия и любещ човек, който ще му прости всички неизбежни грешки.

Може да се предположи, че ако психотерапевтът обича клиента си и по никакъв начин не оценява неговото поведение, той се превръща за него в “майка”, до която му е топло и уютно.

Така психотерапевтът създава най-безопасната среда за обучение и промяна у клиента. Психотерапевтът трябва точно и ясно да показва на клиента, че не го осъжда по никакъв начин, че спазва принципа, че няма добри и лоши хора, че ако клиентът с поведението си не пречи на другите хора, то има право да живее така, както иска.

Смисълът на психотерапията е в следния контекст: В нужното време, на нужното място, на нужния човек, да бъдат казани нужните думи.

Не се страхувайте от грешки – от тях никой не е застрахован. Никой психотерапевт не е изминал пътя си към майсторството без препятствия.

Повечето хора имат здрави защитни механизми. Методите, които психотерапевтите използват, не са толкова силни, че една грешка да израти клиента в болницата. Най-лошото, което може да се случи, е клиентът под благовиден мотив да ви напусне.

Не е тайна, че човек се насочва към професията психотерапевт, за да разреши собствените си проблеми. Но запомнете – терапевтът може да докара клиента до такава хармония с вътрешния и външния свят, каквато сам е постигнал. Не повече! Ето защо е задължително за всеки терапевт, преди да почне работа с клиенти, сам да се подложи на терапия. А след това регулярно да посещава супервизия и непрекъснато да се развива и самоусъвършенства – личностно и професионално.

Из: „Психохирургия  или психотерапевтические техники нового поколения“, А.М. Васютин

Източник: https://psychologist-bg.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close