Страшно ли е да кажеш сбогом

За да останем будни и със сила да изживяваме мечтите, трябва да се обграждаме с хора, места и вещи, които ни помагат за това.

“Знаеш ли, открил съм, че хората не знаят как да се разделят” – ми каза един приятел преди време. Разговорът беше на съвсем различна тема, но тези думи се загнездиха в съзнанието ми. Не ми даваха мира. Опитвах се да ги разбера, да ги осмисля. Как така, хората не знаят как да се разделят? Това не е философия! Казваш: “Чао” и тръгваш. Та нали раздялата трае само миг, едно обръщане, едно натискане на копчето на телефона, затварянето на една врата… Какво има да се знае за разделянето?

Както обикновено става, когато забравих тези думи, отговорът изплува в съзнанието ми, но този път, като част от пъзелa, който тогава не успях да сглобя. Започнах навсякъде около себе си да виждам малките раздели, които ние, като хора, трябва да правим всеки ден. Въпросът е, че това, което виждах, ме смущаваше. Открих няколко вида раздели, и всичко ми се струваше, че функционира на обратно.

Първият вид са малки и “временни” раздели

 с най-ценните за нас неща, най-“истинските” в живота ни. Виждах как подхождаме механично, сякаш ние сме вечни, а любимите ни хора  винаги ще ни чакат. Незначителните неща за нашия живот, от друга страна, бяха център на драматично и мъчително изживяване. С любимия човек сутрин можем дори да не се сбогуваме, с родителите си, които виждаме веднъж на 4 месеца, се разделяме с по-голяма лекота, отколкото със старата тениска, с която сме били на концерт на любимия ни изпълнител преди 10 и повече години. Защо? Нима презумцията ни, че хората винаги ще бъдат до нас е вярна? Нима имаме контрол над обстоятелствата? Кое има по-голяма стойност за нас и заслужава истинското ни внимание? Може би скъсаните любими дънки или гривна? Или човекът, на който се оплакваме за тях?

Вторият вид са раздели с всякакви предмети

Предмети, които не сме ползвали с години, но все още държим старателно подредени (може и не съвсем) на различни места в дома си. И всеки път, когато помислим да се освободим от тях, започват големи терзания. Защо? Причини колкото искате. Доказано е, че след задаване на въпрос, мозъкът моментално може да даде +/- 7 оправдания, защо това нещо да не се случи. И естествено – синдромът на”това се пак може да ми потрябва някога”. Интересно е, как понякога сме толкова силно привързани, че дори да се решим да хвърлим нещо, сами създаваме в последствие ситуация, в която то ни трябва. Може в последните 10 години дори да не сме знаели, че е в дома ни, но точно след като го хвърлим, някак си то се оказва потребно. Дано контейнерът за боклук е далече от дома ви… Тук обикновено чувам възражение, че всичко, което имаме, ни е трябва в даден момент. Според мен въпросът не е дали можем да го ползваме, а дали можем без него. Ако си задавате този въпрос е много вероятно по-лесно да се освободите от ненужните вещи в обкръжението си.

Третият вид са решения за

раздели с хора и ситуации

които не ни носят нищо добро в живота. Според Дан Брюле, за да останем будни, тук, сега и със сила да изживяваме нещата, които искаме, за които мечтаем, трябва да се обграждаме с хора, места и вещи, които помагат да се приближим до тези състояния. Това автоматично означава да имаме умението да не задържаме хора, места, вещи в живота си, които ни носят нежелани ситуации и емоции, които отнемат енергията и ни отклоняват от желаната посока и път. Това не е ли именно умението да пускаме нещата?

Открои се интересна тенденция – приемаме раздели, които са временни по презумция, като нормални и лесни, защото предполагамe, че няма да са за винаги. Не че можем да знаем, но живеем по-лесно с тази идея. Което само по себе си дава индикация, че не сме готови да се разделяме. Че не знаем как да  приемем идеята, че може да бъде… за винаги. Кое ни плаши в тази ситуация? Някой някога учил ли ни е как се казва “Сбогом” завинаги?

Загубата е нещо тъжно и тежко

Това, което зная, на база личен опит и наблюдения, са конкретни фрази като: “Ако опитваш достатъчно пъти и имаш желание, всичко е възможно”,”Само бебетата плачат”, “Победителите никога не се отказват!”,”Трябва да победиш”. “Само упоритите успяват” и т.н. Когато бях малка, виждах как хората са съсипани и плачат на погребение, как близките ми страдат, ако нещо се счупи. Или ми се карат, когато аз повредя нещо. Виждала съм как са обвинявали хора, че не са достатъчно внимателни с предметите и това е безотговорно. Т.е. индиректно уроците, които аз съм научила, са: Загубата е нещо тъжно и тежко. Скандалите са тежки. Разделите също. Реакциите при раздяла и загуба на човек са еднакво страшни и винаги – негативни. Предметите са важни. Ако искаш признание, не трябва да се отказваш, независимо от всичко. Ако искаш успех, не трябва да се отказваш, независимо от всичко.

Щом нещо не се получава – ти си виновна

Да, може би вече виждате това, за което и аз си дадох сметка в онзи момент. Имаме ли реално пред себе си пример, модел за подражание, който да ни показва друго поведение и реакция? Даваме ли си сметка, че тези страхове ни спират от това да изживеем живота и мечтите си смело, да направим промените, които ще ни донесат спокойствие и радост?Какво имам предвид – често първите неща, с които се захващаме в живота си са продиктувани от желанията на близки, родители или влиянието на приятелската среда. Това че сме се захванали с тях, означава ли, че не можем да се откажем и сме неудачници, ако го направим?  Кой ни е показал или казал, че ако една връзка с даден човек не работи, не е страшно да се откажем от нея, без да трябва да опитваме години наред тя да заработи, за да изцедим всичките си сили и да докажем на света и на себе си, че наистина повече не можем да съществуваме по този начин?

Всички тези страхове не са ли просто привързаности? Привързаност към човека, с който сме – вярваме, че ако нещо се случи и се разделим, ще умрем, никога повече няма да сме щастливи. Уверявам ви – ако не сте щастливи в тази връзка, не само ще живеете, но дори ще живеете по-добре от преди. Привързаност към вещите – ако те само ви пречат, събират прах и ви припомнят тъмни моменти от миналото – уверявам ви, че не само къщата ви няма да изглежда празна и няма да ви потрябват, но напротив. Ще ви олекне много, когато ги изхвърлите – буквално и метафорично. Привързаност към амбиции и “мечти”- може би е важно да си отговорите на един въпрос преди да продължим нататък – вие си имате амбиции, или те си имат вас? Какво жертвате за тях? На какво сте готови, за да ги осъществите, и тази цена заслужава ли си?Прави ли ви това наистина щастливи?

Промяната иска смелост и лекота

Има една прекрасна мисъл по този повод: “За да изживеем живота, който можем, в цялата му прелест, неочакваност и радост, трябва да сме готови да се откажем от живота, който мислим и искаме да изживеем”.

Май няма какво повече да се добави. Със сигурност това означава преди всичко да се напусне зоната на комфорт. Означава да се рискува. Да се вземат много решения, които са ни учили, че са трудни или страшни, които са неудобни за нас, които изискват преодоляване на вътрешната несигурност и стъпване в непознати територии. Да, това не е особено лесно, но сега лесно ли ви е? Щастливи ли сте? Лично за мен е много по-трудно да поддържаш страховете си живи, да се събуждаш всеки ден и да изживяваш неудовлетворение и отчаяние в нещата, за които отдаваш силите, времето и вниманието си – единствените неща, с които реално ние наистина разполагаме на тази земя. И за какво? За кого? Защо? Може би е време да изпратим всичко ненужно с благодарност, да го пуснем и да кажем ” с бог ом”.

Според мен не е страшно да кажеш сбогом, много по-страшно е, ако не можеш да казваш сбогом.

п.с. Сигурно вече имате план за разчистване на компютъра, къщата, кабинета и живота си. Искрено се надявам да е така и това да ви покаже, колко приятно и лесно е да се хвърля и трие. Започнете с малките неща към големите промени. Желая ви много смелост и лекота.  🙂

 Източник: http://streetwatch.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...