fbpx

Синдромът на тревожните мъже

866

Някога чували ли сте за “manxiety” (мъжка тревожност – от man и anxiety – б.пр)? Това понятие е на мода в момента – има интересна книга от редактора на GQ Дилън Джоунс със същото заглавие. Но изглежда, че тревожното разстройство на мъжете има две значения.

В по-широкия смисъл, това е тревожност в резултат от житейските проблеми, за който постоянно мислят съвременните мъже – от рода на това как изглеждат пред другите, усещането им за загубата на някога гарантирани права, притеснението от силната конкуренция на трудовия пазар. Мъжете вече не са петлите, които пеят, и които всички слушат и им се подчиняват – и не могат да приемат смяната на ролята си особено лесно.

Другата интерпретация е по-буквална. “Мъжката тревожност” просто обозначава медицинската форма на тревожност. (По тази логика, страдащите от подобно разтстройство жени би трябвало да имат womanxiety – женска тревожност, което е достатъчно, за да се запитате защо просто всички не можем да споделяме една и съща тревожност, без обозначаващи пола наставки…)

Тази седмица беше разпространено едно ново изследване, според което тревожността сред мъжете удвоява шанса им да се разболеят от рак.

Когато го прочетох, непосредствената ми реакция беше да се почувствам… тревожен.

Дали постоянните ми страхове, че моето “гушкаво” мъжко тяло не в перфектна форма, не са рисков симптом за здравето и благосъстоянието ми?

Не, manxiety в този контекст се отнася до мъжете с истински, диагностицирани, тежки тревожни психични разстройства, които се самолекуват с алкохол и цигари и рискуват да развият опасни за живота заболявания.

Ужасно тъжно, но не и чак толкова шокиращо.

По моето скромно мнение, първият смисъл е по-полезен от втория.

Има цяло поколение от мъже, което съществува в състояние на сериозна тревожност и аз го знам, защото съм част от това поколение.

Това са мъжете на около 40 (и вероятно над тази възраст), които реално нямат ясен и конкретен план за живота си, но за които бъдещето винаги е изглеждало подобно на дълга права линия, обсипана със зелени светлини.

Предопределен път на: университет (безплатно!), безгрижие (за известно време), после излизане на повърхността и скачане върху конвейр с ясно възходяща траектория. Тя преминава през няколко прости полета – отметки: да се научиш да шофираш, да се влюбиш, да имаш деца, и завършва с отварянето на шампанското за пенсиониране – плюс още няколко километра оставащ път. Лесен път.

Е, аз така и не се научих да шофирам. Също така пропуснах конвейра и сега гледам в бъдещето без солидна стратегия. Извън тази неопределеност се надявам звездите да се подредят по добър за мен начин.

Моят резервен план е тотото, за което пускам фиш всяка седмица, въпреки че перфектно съзнавам поразително малкия шанс за успех.

Като много от моите връстници ламтя за богатството на други хора, а като автор на свободна практика (абсурден начин да се изхранваш) понякога дори ламтя за живота на други хора.

В своите най-унизителни моменти мечтая за живот, в който съм с работнически комбинезон. Отчитам се на влизане, отчитам се на излизане и нося у дома седмична надница при жената и детето в един много по-прост и лесен свят.

Склонен съм да игнорирам по-мащабния контекст на тази ситуация, която би ме държала в постоянно състояние на свръх-драматична скука и почти гарантирано би ми причинила неизказана депресия.

Моята мъжка тревожност е дълбока и потайна.

Обичам да се оплаквам, че предишните поколения “са живели по-лесно” и безпроблемно са катерили стълбата на създаването на дом. Удобно пропускам факта, че баща ми е имал три деца, когато е бил само на 28 години.

Скърбя за златната ера на поколението на дядо ми, когато мъжете са пускали трайни корени в работата си, борели са се за да постигнат повишение и са печелели все повече и повече пари. Той обаче е израснал в свят, свикнал със смъртта, в който чувствителността е била притъпена от война.

Истината е, че със сигурност мъжете винаги са имали същите притеснения и опасения, но преди десетилетия сме били толкова обременени от абсурдните представи за мъжественост, че тези страхове са оставали дълбоко потиснати.

Никога не сме насърчавани да говорим открито и честно да приемаме факта, че не сме особено големи стоици, или че имаме трудности на работното си място, или че донякъде не струваме в леглото, или че понякога чувстваме толкова съкрушителна любов към децата си, че ни се иска да избухнем в сълзи.

Но това изглежда започва да се променя.

Вече се говори за психичното здраве, а представата какво означава да бъдеш мъж изглежда вече не е толкова сурова, колкото преди години. И започваме да се насочваме повече към самите себе си и емоциите си.

Скоро може дори да спрем постоянно да говорим за футбол и коли и да се концентрираме малко повече върху своите си “мъжки тревоги”.

И това няма как да не бъде нещо позитивно.

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close