Новини, интересна, полезна и забавна информация. Здравословен живот, психология и психотерапия

Семейството като аксесоар

Напоследък е много модерно да имаме. И да го показваме в социалните мрежи. Показваме си новите чанти, новите обувки… изобщо показваме се – съвременни, правилни, чистички, набутани в стереотипи от главата до петите.

Кога обаче заедно с целия си гардероб започнахме да показваме и семейството си? Имаме идея как искаме да изглеждаме в очите на другите и я следваме неотлъчно. Обличаме мъжете си както ни харесва и ги водим при приятелите си да се похвалим. Ето я новата ми придобивка! Е, преди да излезем сме го излъскали, старателно сме му обяснили как да се облече. И после се фукаме гордо сякаш е най–новата ни вещ!

И с децата си така се хвалим. И дори не се запитваме дали вместо с поредната скъпа рокля на дъщеричката ни ще ѝ е по–удобно ако е облечена с нещо, с което ще може да се цапа цялата без да подвикваме на всеки трийсет секунди „Не тичай – ще се изцапаш!“. И така я караме да пораства, крадем ѝ от времето да е дете! Да е палава, мръсна и щастлива в някой пясъчник! Набутваме децата си още от бебетата в правилата на обществото. И всичко това в името на това да изглеждаме.

Знаем ли изобщо какво крием под всичките тези дрехи? Обградени от перфектните ни приятели, в перфектните ни домове, с перфектните ни семейства. Познаваме ли се? Харесваме ли се изобщо? Защо ни е да се крием иначе? И ако си махнем всичките аксесоари какво ще видим в огледалото? Не знам… Знам обаче че ще е някой, който не сме виждали от дълго време… но той е там и ни чака. Някъде там на дъното на кутията с обувки стои и чака едно сополиво и мръсно, но абсoлютно Прекрасно Аз. Изгонено, забравено, недообичано. Кого лъжем всъщност когато се обграждаме със вещи? Себе си… не хората. Себе си заблуждаваме, че понеже ни харесват и ние се харесваме.

Има разлика между това как Виргиния Захариева (психотерапевт и писател) си носи новата чанта Gucci и как би стояла същата чанта на някой друг. Тя оживява, когато Вержи я носи, защото двете си приличат. Скъпите вещи имат история, съдържание. Както е и Виргиния – пълна, осъзната, намерена. Тя е точно такава каквато е и без всичките аксесоари и дрехи по себе си.

Не спирам да се чудя обаче къде е мястото на обичта в цялото това good looking представяне? Дали се спираме за малко да видим колко абсолютно прекрасни сме сутрин – рошави и сънени? Или бързаме да наденем отново маските си грижливо подбирани от предния ден според мястото и хората… Защото май накрая излиза че обичаме идеята за себе си.

Диана Гинова – Психолог / Психотерапевт

Коментирайте статията
Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

Close