Прошката изисква да се изправиш лице в лице със злото ~ Морган Скот ПЕК

Реалността на злото.

В наши дни много хора, които се стичат в редиците на всевъзможни религии, възникнали паралелно с движението Нова епоха, някак са били подведени да повярват, че прошката е лесно нещо. Прошката е лесно нещо само ако се убедиш, че злото не съществува. А това просто не е така.

Казват, че вместо да съдим хората, трябва да търсим доброто в тях, да търсим Бога в тях и да ги утвърждаваме. Винаги съм се отнасял недоверчиво към обобщаващи изявления, защото те обикновено са опростенчески и ти навличат неприятности. Един древен учител от сектата Суфи казва: „Когато казвам: „“Плачете!“ – това не значи да плачете постоянно. Когато казвам : „Не плачете!“ – нямам предвид да се превърнете в шутове.“

За нещастие мнозина са повярвали, че да утвърждаваш означава да утвърждаваш винаги позитивно. Съгласен съм, че през деветдесет процента от времето точно това трябва да правим, но може би в останалите десет процента, когато сме изправени пред някой като Хитлер, позитивното утвърждаване е най-лошата възможна линия на поведение.

Позитивното утвърждаване е начин да избягваш да гледаш злото в очите. Сякаш казваш: „Е, да, доведеният ми баща ме тормозеше в детските ми години, но това се беше негова човешка слабост, нали е имал тежко детство.“ Прошката изисква да се изправиш лице в лице със злото. Тя означава да кажеш на доведения си баща: „Това, което извърши спрямо мен, е зло, независимо какви са били причините. Ти извърши престъпление срещу мен. Знам го, но въпреки това ти прощавам.“

Това вече никак не е лесно. Истинската прошка е труден, много труден процес, но тя е абсолютно необходима за психическото ни здраве.

Евтината прошка

Мнозина страдат от проблема, който аз наричам „евтина прошка“. При първото си идване при терапевта те заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам.“ Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че изобщо не са простили на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.

При тези хора първата част от терапията се състои в това да изправят родителите си на съд. Това изисква много труд. Изисква подготовка на обвинението, подготовка на защитата, после обжалвания и контраобжалвания, докато накрая се произнесе присъдата. Тъй като този процес е много трудоемък, повечето хора избират варианта с евтината прошка. Но работата по истинската прошка може да започне само след произнасянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се справят по-добре. Те извършиха престъпление спрямо мен.“

Не можеш да простиш на някого за престъпление , което не  е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има и опрощение.

Обвинения и мазохизъм

Много хора, които започват терапия, страдат от мазохизъм. Под мазохизъм нямам предвид, че извличат сексуално удоволствие от физическата болка, а просто че по някакъв странен начин са хронически саморазрушителни. Ето един типичен пример: блестящ, компетентен мъж се издига бързо в своята област, но когато на двадесет и шест годишна възраст тъкмо трябва да стане най-младият вицепрезидент на компанията, прави нещо абсолютно безобразно, проваля всичко и го уволняват. Понеже е страхотно интелигентен, веднага го назначават в друга фирма, издига се мълниеносно и на двадесет и осем годишна възраст, тъкмо преди да го повишат, отново прави нещо безобразно, проваля всичко и го уволняват. Когато това се случва за трети път, той започва да разбира, че следва някакъв хроничен саморазрушителен, мазохистичен модел на поведение.

Друг такъв пример е красивата, блестяща, чаровна и компетентна жена, която постоянно се захваща с неподходящи мъже. Хората, които следват подобни хронични саморазрушителни модели на поведение, често са жертви на евтината прошка. Те често казват: „О, детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите.“

За да разберете защо евтината прошка просто не върши никаква работа и защо истинската прошка е жизненоважна, за да не попадате в подобни саморазрушителни капани, нека първо ви обясня какво се крие под този механизъм. Най-добрият начин за обяснение, който ми е известен, е чрез вникване в психодинамиката на децата, защото това, което се смята за психопатология, или умствено заболяване при възрастните, нерядко е напълно нормално при децата. Да вземем четиригодишния Джони, който иска да си прави формички от пясък на пода на дневната. Но мама казва:
– Не, Джони, не може.
– Може! – упорства Джони.
– Не, не може – упорства мама.

И така, Джони изтупурква нагоре по стълбите разплакан, отива си в стаята, затръшва вратата и започва да хлипа. След пет минути престава да реве, но си остава в стаята и след още половин час майка му решава, че трябва да направи нещо, за да го поразвесели. Тя знае, че повече от всичко на света Джони обича сладолед в шоколадени вафлени фунийки и с много любов му приготвя една и му я отнася горе. Джони все още се сърди в ъгъла на стаята си.

– Ето, Джони, направих ти сладолед в шоколадена фунийка – казва майката.
– Не искам! – ревва Джони и избива фунийката от ръката й.

Ето, това е мазохизъм. На Джони му предлагат нещо, което обича повече от всичко на света, и той го отхвърля. Защо? Очевидно, защото в този момент Джони повече мрази майка си, отколкото обича сладолед. Точно това е мазохизмът. Той винаги е прикрит садизъм. Прикрита омраза. Прикрита ярост.

Хората, които следват този саморазрушителен модел, когато започнат терапия, играят играта на обвинения. На някакаво подсъзнателно ниво те казват: „Виждаш ли как ме изпортиха родителите ми!“ (защото обикновено са родителите). Най-силният им мотив е да покажат на света как тези негодници са ги изпортили. А ако бяха здрави и заможни, ако браковете им бяха успешни и децата им – прекрасни, как ще могат да кажат: „Вижте как ме изпортиха.“ Не могат, нали?

Нуждата от прошка

Един мой пациент, чиито родители бяха направили детството му истински ад и който работеше върху това, ми каза:
– Знаете ли, бих могъл да им простя, ако мога да ида и да им кажа, че винаги са ми причинявали болка, и те ми се извинят. Или поне ако ме чуят. Но ако ида и им кажа как са ме наранили, те ще кажат, че си измислям. Дори няма да поискат да си спомнят какво са ми сторили. Аз изпитах цялата болка. Те ми я причиниха, без да почувстват нищо. А вие очаквате аз да им простя, на тях?
– Да – отвърнах аз.

Защото това е необходимо за изцелението. Макар да е болезнено. На такива пациенти трябва да обяснявам, че ще си останат „повредени хора“, докато не простят на родителите си, независимо дали те ще им се извинят, независимо дали ще ги изслушат.

Пациентите, които се противопоставят на необходимостта от истинска прошка, ми излагат определени стандартни аргументи. Питат ме:
– Защо трябва да говорим за всички тези неприятни неща? Винаги говорим за лошото, което са направили родителите ми, а това наистина е несправедливо спрямо тях. Знаете ли, те правеха и хубави неща. Няма равновесие.

А аз им отговарям:
– Разбира се, че родителите ви са правили и хубави неща. Ако не друго, вас ви има на света, а нямаше да е така, ако не бяха направили поне едно добро нещо. А съсредоточаваме вниманието си върху лошите неща заради закона на Сътън.

Тогава пациентът ме поглежда неразбиращо:
– Закона Сътън ли?

И аз обяснявам:
– Да, това е закон, наречен на името на Уили Сътън, прочут престъпник. Когато един журналист го попитал защо обира банки, той отвърнал: „Защото там са парите.“

Ние, психотерапевтите, съсредоточаваме вниманието си върху лошото, защото там е развръзката на нещата – не за нас, а за пациентите ни, защото там са раните и белезите, там има нужда от лечение.

Още по-примитивен аргумент, който често чувам от пациенти при първото им идване, е: „Защо да се ровим в миналото? Защо просто не забравим това?“

Защото нищо не можем да забравим. Не можем да забравяме истински. Можем само истински да прощаваме, макар че за да избегнем тежкия труд, който изисква прошката, често се опитваме да прогоним оскърблението от съзнанието си.

Без да пренебрегваме факта, че понякога хората си измислят спомени, възможно е с помощта на психологическия механизъм, наречен изтласкване, несъзнателно да се заличи от паметта споменът за нещо, което се е случило. Не можем съзнателно да си го спомним, но то не изчезва. Всъщност се превръща в призрак, който ни преследва и прави нещата по-лоши, отколкото ако го помнехме.

Възможно е например жени, които системно са били сексуално тормозени в продължение на две-три години от родни или доведени бащи, действително да забравят това. Те дори не си спомнят, че това се е случило, защото са го изтласкали. Но в крайна сметка стигат до терапия, обикновено защото връзките с партньорите им не вървят добре. Преживяването от детството, което не могат да си спомнят, продължава да ги преследва.

Затова казвам на пациентите си, че не можем да забравим истински нищо, което ни се е случило. Най-доброто, което можем да сторим, е да си разчистим сметките с него до такава степен, че да можем да си го спомняме без болка. Затова първата стъпка под закрилата на терапевтичния съюз между пациент и лекар е пациентът да си спомни престъпленията, които са извършени спрямо него. Тогава идва гневът. Той е неизбежен, както са неизбежни съдът и назоваването на престъпленията. Но от един момент нататък, колкото по-дълго се вкопчвате в този гняв, толкова по-дълго сами ще си причинявате болка.

Процесът на прошката, а всъщност главната причина за прошката имат егоистични корени. Ние прощаваме на другите не заради тях. Те едва ли знаят, че се нуждаят от прошка. Едва ли си спомнят какво са извършили. Вероятно ще кажат: „Само си измисляш“. Възможно е дори вече да не са между живите. Ние прощаваме заради себе си. Заради собственото си здраве. Защото ако продължим да се подчиняваме на гнева, ще спрем да се развиваме и душите ни ще залинеят.

Източник: Морган Скот Пек: „Изкуството да бъдеш бог“ II

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...