Притча за единственото нещо, което ни принадлежи

The Creation of Adam by Michelangelo at the Sistine chapel, Vatican city, Rome, Italy
597

Един мъж починал внезапно…

Видял, че Бог приближава към него, носейки един куфар. Той му казал:

– Сине мой, време е да тръгваме.

Човекът учуден попитал Бог:

– Аз?!? Точно сега ли? А имах толкова планове…

– Съжалявам, сине. Но играта свърши. Настъпи моментът да си тръгваш.

– Какво носиш в тази чанта? – попитал човекът.

– Това, което ти принадлежеше на земята.

– Моите вещи? Това са моите неща?

– Съжалявам, сине. Материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Те бяха на земята.

– Може би носиш талантите ми?

– Съжалявам, сине, но те никога не са били твои. Бяха от обстоятелствата.

– Носиш приятелите ми?

– Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали. Те бяха част от пътя.

– Носиш жена ми, децата ми?

– Съжалявам сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха от сърцето ти.

– Може би носиш тялото ми?

– Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Беше от прах.

– Може би душата ми?

– Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. Беше моя.

Тогава мъжът, изпълнен със страх, отворил куфара, който носел Бог. Видял, че е празен…

Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:

– Никога ли нищо не съм имал?

– Сине… Всеки един от моментите, които си преживял, беше твой!

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close