Притча за двете съкровени думи

Повечето хора имат нужда да чуят „двете думи”. И понякога се случва да ги чуят точно навреме.

Запознах се с Кони в деня, когато постъпих като доброволка в болницата. Бил, съпругът й, стоеше притеснен до носилката, от която я прехвърлиха на болничното легло. Макар да беше навлязла в последните етапи от борбата си с рака, Коки беше бодра и весела. Настанихме я. Написах името й върху всички болнични вещи, които щяха да й служат, и я попитах дали има нужда от нещо.

– О, да – отвърна тя, – бихте ли ми показали как да си пускам телевизора? Страшно обичам сериалите и не ми се иска да пропусна нещо.

Кони беше романтична душа. Обичаше телевизионни сериали, романи и филми с вълнуваща любовна история. Когато се опознахме по-добре, тя сподели колко било потискащо в продължение на 32 години да бъде съпруга на мъж, който често я наричал „глупава жена”.

– Знам, че Бил ме обича – обясняваше тя, – но той не е от тия дето ще кажат, че ме обичат, или ще ми подарят картичка.

Тя въздъхна и погледна навън през прозореца към дърветата в двора.

– Всичко бих дала поне веднъж да ми каже „обичам те”, но той просто не е такъв човек.

Бил посещаваше Кони всеки ден. Отначало седеше до леглото й, докато тя гледаше сериалите. По-нататък, когато тя започна да спи през повечето време, той крачеше нагоре надолу из коридора пред стаята й. Още по-нататък, когато тя вече даже не гледаше телевизия и въобще рядко се будеше, аз започнах да отделям повече време на Бил.

Той ми разказа че на времето работел като дърводелец а сега обичал да ходи за риба. Двамата с Кони нямали деца, но откакто били пенсионирани си прекарвали добре, пътували много, но после Кони се разболяла. Бил не можеше да изрази чувствата си, свързани с предстоящата смърт на жена му.

Един ден, докато си пиехме кафето в барчето, заговорих на тема жени и колко е нужна малко романтика в нашия живот; колко ни е приятно да получаваме сантиментални картички и любовни писма.

– Казваш ли на Кони, че я обичаш? – попитах го аз (знаейки отговора), а той ме погледна така, сякаш съм луда.

– Няма нужда – отвърна той. – Тя си знае, че я обичам.

– Сигурна съм, че го знае – рекох аз и се пресегнах да докосна ръцете му – груби ръце на дърводелец, които стискаха чашата така, сякаш беше единствената им опора, – но тя има нужда да го чуе, Бил, има нужда да чуе какво е означавала за теб през всичките тези години. Моля те, помисли си за това.

Върнахме се в стаята на Кони. Бил изчезна вътре, а отидох да навестя друг пациент. По-късно видях Бил седнал до леглото. Той държеше ръката на Кони, докато тя спеше. Това беше на 12 февруари. Два дни по-късно, както си вървях из отделението по обяд, видях Бил, подпрян на стената в коридора, втренчил очи в пода. От старшата сестра вече знаех, че Кони е починала в 11 часа сутринта.

Когато Бил ме видя, той си позволи да се отпусне в прегръдките ми за по-дълго. Лицето му беше обляно в сълзи и цял трепереше. Накрая се облегна на стената и пое дълбоко въздух.
-Трябва да ти кажа нещо – рече той. -Трябва да ти кажа колко добре се чувствам, че й казах.

Той се прекъсна, за да си издуха носа.

– Много мислих за онова, което ми спомена, и тази сутрин й казах колко много я обичам… и колко се радвам, че съм се оженил за нея. Трябваше да видиш усмивката й!

Влязох в стаята да се сбогувам на свой ред с Кони. На масичката до леглото й стоеше огромна картичка по случай празника на влюбените – Свети Валентин. Нали ги знаете, ония сантиментални картички, в които пише: „На моята прекрасна съпруга… Обичам те”.

Из “Пилешка супа за женската душа”

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close