Притча за човешката алчност

1 385

„Един човек казал на Буда: „Аз искам щастие.“ Буда му отговорил: Първо махни Аз – това е егото. После махни искам – това е алчността. И накрая ще имаш само щастие“.

Пазете се от гордостта,

от капаните на алчността,

внимателно използвайте своето Аз

и щастието винаги ще бъде с вас!

Преди много години, в едно от планинските ни села, в които обработваемата земя е доста разпокъсана, живеел един безимотен селянин, който работил дълги години като ратай, при най-богатия земевладелец на селото. Ратаят бил много трудолюбив и получавал по-голяма заплата от всички наемници в селото, но въпреки това все не успявал да задели достатъчно пари, с които да си купи собствена земя и да сбъдне голямата си детска мечта. Той от ранна възраст си мечтаел, че един ден ще стане едър земевладелец и оттогава цепел всяка стотинка на две, само и само да се сдобие с така мечтаната земя, а многолюдното му семейство постоянно живеело в крайна оскъдица и голяма мизерия.

Богатият земевладелец дълги години наблюдавал какво се случва в живота и семейството на най-доверения му работник и понеже бил изключително щедър човек, един ден решел да му подари малка част от своите многобройни имоти.

– Жено, днес реших да подаря две от нашите ниви и една ливада на най-добрия ни ратай. – споделил богаташът на съпругата си, по време на семейната вечеря.

– Добре ще сториш! Подари му ги. Ние няма да обеднеем, а това е Богоугодно дело. – веднага се съгласила добросърдечната чорбаджийка и добавила. – Вече тридесет години ти служи вярно човекът, заслужил ги е.

– Но знаеш ли какво съм решил? – подсмихнал се под мустак старият и мъдър чорбаджия. – Ще му поставя и едно малко изпитание, преди да му подаря трите имота. Утре ще му кажа да се подготви и да си избере само една от нашите ливади, която той реши и ако успее да я окоси цялата от изгрева до залеза на слънцето, ще бъде негова. За двете ниви нищо няма да му казвам, но ще му дам възможност да свърши работата в деня на лятното слънцестоене, който е най-дългият ден в годината.

– Не разбрах, какво е и къде е изпитанието, за което ми говориш? – погледнала го учудената жена.

– Не се ли сещаш, че изпитанието е за неговата алчност. Ако се полакоми и си избере, която и да е от най-големите ни ливади, той няма да успее да я окоси за един ден и няма да получи нищо. Изборът е между ливадата и алчността му, но е само негов и каквото си избере, това и ще получи! – след тези обяснения разговорът им бил приключен, а на другия ден чорбаджията го споделил с верния си ратай, който подскочил от радост и веднага изтичал до своята къща за да се похвали на бедната си женица.

– От утре ще имаме наша земя! – викнал още от входната врата запъхтеният ратай. – Чорбаджията ми обеща, че ако успея да окося най-голямата им ливада само за един ден, ливадата ще бъде моя. Това е утрешният ден на лятното слънцестоене, най-големият ден и ливадата ще бъде моя. Моя! Чу ли! – викнал още по-силно ратаят.

– Ти луд ли си? – погледнала го сърдито жена му. – Този изедник си прави шеги с теб. Как ще окосиш толкова голяма ливада за един ден? Това е невъзможно!

– Ще успея! Ще видиш, че ще я окося. Всички ще видят! – заканително поклатил глава амбициозният мъж и се заел с остренето на най-здравата си коса. Подсигурил се с още два резервни инструмента и на другия ден, още по тъмно отишъл на избраната ливада.

Алчният косач косил, косил цял ден, без и за минутка да си почине, но до късния следобед успял да окоси само две трети от огромната ливада. Силите му постепенно намалявали, а той поглеждал към залязващото слънце и постоянно увеличавал темпото. „Стегни се! Още малко ти остава.” – съветвала го алчността и косачът замръкнал на мечтаната ливада. Семейството му го чакало, чакало да се прибере и като не се прибрал до полунощ, синовете му грабнали фенерите и отишли да го търсят, но за зла участ намерили само мъртвото му тяло, което лежало неподвижно върху постеля от току що прясно окосена трева. Отнесли го в къщи и нещастната им майка веднага изтичала до къщата на богатия земевладелец.

– Ти си убиец! Ти уби мъжа ми! – крещяла истерично обезумялата жена. – Защо го изпрати да окоси най-голямата ти ливада само за един ден?

– Успокой се! Не съм го убил аз! – започнал да се оправдава и да я успокоява чорбаджията. – Аз му казах, че изборът е негов и той сам си е избрал ливадата, която да окоси, а прекрасно знаеш, че имаме много малки ливади, с които щеше да се справи и за половин ден.

– Така ли? Не знаех, че сам си е избрал най-голямата ливада. Извинявай! – тихо прошепнала съкрушената вдовица, а после с още по-тих глас добавила. – Умората го е убила!

– Не, мамо! Грешиш! – обадил се зад гърба й най-малкият й син, който бил с най-буден ум от всичките й деца. – Убила го е алчността!

– Да! Алчността е. – замислено поклатил глава, чорбаджията и добавил. – Алчността е истинският му убиец и откакто свят светува същата тази необуздана алчност е погубила безброй човешки съдби и още колко ли ще погуби?..

– Никой не знае, но сигурно ще са много! – обадило се отново умното момче.

– Така е! За съжаление, отново си прав, синко! – съгласил се старият земевладелец.

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close