Чакам в тълпата да пресека на оживено кръстовище, до мен стои баща с малко момиченце. Светва ми, че детето се учи да пресича. Понякога тук минавам на червен светофар, защото познавам движението, в онзи ден, обаче, изтърпях чинно, докато стане зелено. Когато имам дете, също ще чакам.

И в този, а ми се струва и в много други аспекти, децата ни дават мотивация, стимули да бъдем по-съзнателни, да бъдем най-добрата своя версия.

Моите приятелки започнаха лека-полека да се променят, щом станаха майки. Ентусиазмът от майчинството ги завладя, но постепенно. И животът им се промени…в посока към по-голям хаос. Но дори край тях да е шумно, разхвърляно, понякога дори опасно (оставените по пода играчки с колелца сигурно са измислени от някой травматолог садист), със сигурност никога не е скучно.

Откакто са майки, намират време сутрин да приготвят себе си и децата, да подредят дрехите и храната им за деня, с които да ги оставят на баба или детегледачка. За сравнение, в същия интервал от време сутрин, аз едва успявам да отворя очи и да се върна към живот с кафе – толкова силно, че може да повали кон (нали съм много уморена и спя цяла нощ без прекъсване), да си облека палтото и да изляза за работа. Преди и те бяха като мен.

Бяха, но вече не са. Сега вече могат: да си говорят с часове с детето за любимите му герои, да приспиват, да гушкат, да разбират (понякога и без думи), да възпитават (аз срещам трудности с възпитанието дори на котарака), да успокояват, да лепят цветни лепенки по изгорени пръсти и да градят нечие бъдеще. А това, поне по моето мнение, е достойно за възхищение.

Всъщност невинаги е толкова лесно – често виждам момичетата си и уморени, недоспали. Понякога имат нужда и желание да останат поне за малко без децата, друг път са изнервени. При всички тези предизвикателства, обаче, ако попитам която и да е от тях, дали би се върнала към времето преди детето, знам точно какъв отговор ще получа.

Десислава Танева