„За гнева същността не е толкова важна – той търси само причина.”
Гьоте
От психологична гледна точка агресията като цяло е се състои от много компоненти. Тя е и нагон, и инстинкт, и манипулативна техника, и защитен механизъм. Агресията е чувство, породено от верига първични емоции, активиращи се последователно една друга. В основата на цялата верига е страхът във всичките му форми, който поражда гняв, който от своя страна в зависимост от личностната конституция стартира агресивното или автоагресивното поведение, във всичките му разнообразни психологични и социални форми. Това, че проявата на агресия е своеобразен защитен механизъм на личността (всички личности, без изключение), а не първично зло заложено само у някои хора, се потвърждава от всички психологични теории за агресията.
Дали ще се разглежда като самосъхранителен инстинкт или нагон е без всякакво значение. Анализът показва, че проявите на агресивно поведение, което може да бъде определено като зло само по себе си е резултат не на генетични заложби, определящи човека като зъл, а на социално заучени агресивни модели на поведение.
По тази и ред други причини е изключително трудно да се даде кратко и ясно определение, което да ни помогне при всеки отделен случай да можем категорично да заявим, че това и това поведение е агресивно. Очевидно да се прави цялостен анализ на агресивното поведение е главоболна работа, която може да бъде предмет само на научен труд или в най-добрия случай, на една дълга серия от статии. Затова и реших да пиша не за агресията по принцип, а за един неин аспект, който определено смятам, че се подценява от гледна точка на взаимоотношенията между хората. Това е пасивно-агресивното поведение.
Общоприетото схващане е, че най-много проблеми създава физическата агресия и вероятно поради този факт тя е и единствената форма на агресия преследвана от закона. Физическата агресия обаче е нещо видимо. На нея можем да реагираме. Понякога адекватно, понякога не, но поне в повечето случаи можем да реагираме съзнателно. Докато, когато говорим за пасивната агресия, често тя ни атакува под такава форма, че дори не можем да я разпознаем като акт на агресия срещу себе си.
Пасивната агресия е предимно вербален и често несъзнаван феномен. Притежава едновременно характеристиките на манипулативна техника и на защитен механизъм. По същество може да се категоризира като инструментална агресия, тъй като използването ѝ винаги има за цел да спечели нещо за този, който я използва.
Печалбата не винаги е видима както за атакувания, така и за агресора, но винаги я има. Печалбата никога не е материална. Даже когато на пръв поглед агресорът придобива материални облаги от агресивния акт, тази материална печалба е вторична. Първичната цел, която се преследва от агресора е директна емоционална печалба или косвена емоционална печалба под формата на компенсация за нанесени емоционални вреди от страна на атакувания. Т.е., не нараняването е действителната цел на агресора, а възстановяването или повишаването на собственото му самочувствие и самооценка, както и резултатното чувство за власт, което изпитва, преживявайки ефекта от причинената на другия емоционална болка.Това ни води до причините за проявата на пасивна агресия. С едно единствено, но изключително съществено различие, те са същите, каквито са и причините за проява на какъвто и да е друг вид агресия.
Съществуват очевидни и научно доказани каузални връзки между проявата на агресия и наличието на фрустрация, стрес и определени физиологични фактори, като температура, светлина, шум и т.н. Всъщност, спокойно може да се твърди, че стреса и физиологичните фактори сами по себе си предизвикват фрустрация.
Фрустрацията представлява такова състояние на личността, при което той е лишен от дължимото според него чувство на удовлетворение от развитието на актуалната ситуация. Това е субект, който е излъган в желанията и надеждите си. Фрустрацията може да се дължи както на липсата на обект (например, липса на храна или друга материална придобивка), така и на срещане на каквито и да е препятствия по пътя към задоволяване на каквито и да е негови желания.
Все пак фрустрацията не се определя чрез същността на препятствието, защото нищо не ни позволява да знаем, какво ще бъде преценено като препятствие от субекта. Една и съща ситуация може да се приема като благоприятна от един човек и като фрустрираща от друг. Реакциите спрямо фрустрацията са различни: те зависят както от природата на фрустриращия агент, така и от личността на този, който е неин обект. Най-общо казано обаче, реакцията спрямо фрустрацията е винаги агресивна.
Враждебността може да бъде насочена към самото препятствие (например, малкото дете се сърди на майка си, която му налага определени забрани или изисква спазването на определени правила). Може да бъде насочена към заместващ обект (например, детето бие мечето си, тъй като обекта, предизвикал недоволството му е твърде опасен, за да бъде атакуван директно). Може да бъде насочена и срещу самия себе си (някои ученически самоубийства или опити за самоубийство вследствие на мъмрене се обясняват с този механизъм). В други случаи напълно потисната агресивност се замества от регресия до предишен стадий на развитие (поява на енуреза[1]).
Ако трябва да обобщим: пораждащите пасивно-агресивно поведение фактори са обичайните фактори, пораждащи каквато и да е агресия (желанието да получиш нещо и невъзможността да го получиш), но придружени с интензивен страх от обекта или субекта, който стои на пътя на възможността за удовлетворяване на желанието. Този страх ни кара несъзнателно да трансформираме желанието за проява на физическа агресия в изключително разнообразните форми на пасивна агресия.
Интензивността на страха определя и формите на проява, които могат да варират от тънка ирония до открит вербален сблъсък с опонента, но при всички случаи са несъзнателно дозирани така, че да не се стигне до физически сблъсък, освен в случаите, когато целенасочено се преследва идеята да вбесиш някого до такава степен, че да го принудиш да приложи физическо насилие спрямо теб и да разчиташ след това да бъде разкъсан от собственото му чувство за вина.
Най-висшата форма на пасивно-агресивно поведение е автоагресията, която в най-тежките си форми е в челната тройка на мотивите за самоубийство. Парадоксално може би, но не и изненадващо е, че крайната цел на автоагресивното поведение, е да накара всички близки на автоагресивния субект да страдат и да изпитват силно чувство на вина.
Всички тези фактори определят пасивно-агресивното поведение като социално зло в особено големи мащаби. То се явява като следствие от неумели модели на взаимоотношения между хората и е един от основните причинители на разпадането на връзките между тях. В крайна сметка всички експлозивни конфликти между двама души са резултат от дълго натрупван и неправилно отработван под формата на пасивно-агресивно поведение, гняв.
Ако всяка ситуация, в която сте реагирали с пасивна агресия е била решена без страх, с рационалните прийоми, които би трябвало да са ни присъщи като цивилизовани хора, никога не би се стигало до разрушителните емоционални бомби, които често избухват между нас и пример, за които всеки би могъл да намери в собствения си живот. Като интелигентни хора не би трябвало да подценяваме до такава самоубийствена степен силата на емоциите, които контролираме от страх да не сбъркаме при проявата им. Емоциите и чувствата съществуват за да бъдат проявявани и те ще се проявяват независимо от желанието ни да ги потискаме и контролираме.
Не е добра идея да забравяме факта, че емоциите са по-стари от интелекта с около 190 000 години, т.е., твърде дълго време преди да започнем да мислим и да съществуваме като социални същества, на практика сме били подвластни само на емоции и чувства.Затова пътя към едно по-смислено съществуване и общуване с хората, които уважаваме и обичаме, а и въобще с хората около нас, минава през целенасоченото усилие да опознаем себе си, емоциите и чувствата си и оттам да придобием власт над себе си и над тях и да осъзнаем, че не атавистични страхове, а съзнателни решения основани на знание за себе си, трябва да ръководят живота ни.
[1] Енуреза – Неволно и неосъзнато изпускане на урина. Няма едно единно обяснение на това смущение, но авторите са все по-склонни да смятат, че психичният фактор играе определяща роля. Установено е, че енурезата се появява у деца, чиито родители се готвят да се развеждат или съвпада с раждането на малко братче или сестриче, с постъпването в детски дом и т. н. В някои случаи това е регресия към бебешкото състояние.
