Отказвам да мисля позитивно. Избирам да съм цяла!

Отказвам да мисля позитивно. Избирам да съм цяла! | Диана

Минах вече през позитивното мислене. Изпитах на гърба си неговите капани, схванах уловките. Затова сега с чиста съвест мога да заявя, че то не върши работа. Изкуствено е и ме направи фалшива. То беше поредната маска, която сама си изработих и си слагах всяка сутрин преди да изляза от вкъщи. И махах, когато се прибирах. А, вярвайте ми, без маската и зад заключената врата ставаше страшно.

Позитивното мислене не стигна до душата ми, не промени спомените ми, още по-малко пък схващанията и вярванията, които съм трупала и трупала несъзнателно с години, не излекува раните ми.

Само ме затвори в балон, който се спука с гръм и трясък, когато навлязох в тръните (защото, колкото и позитивно да мислиш, тръните, които са реални, не ти се разминават). Макар да са ми казвали, че да залепиш балон е невъзможно, аз положих неистови усилия, залепих всички дупки в моя и продължих да мисля позитивно. „Балонът ми е цял и непробиваем, балонът ми е цял и непробиваем…”. До следващото „тряяяяс”, така мощно, че от балона нищо не остана. И от мен също. Само се сдобих с още една рана, която да лекувам.

Озовах се толкова далеч от себе си, че не виждах даже и мястото, от което бях тръгнала да мисля позитивно. И сама. (Защото и това му е кофти на позитивното мислене. Ако си хилнат позитивно, имаш приятели, решиш ли обаче позитивно да се озъбиш или оплачеш, приятелите изчезват като попарени с оправданието: „Явно имаш нужда да останеш сама”). И като няма с кого, започваш да говориш със себе си, т.е. с изстрадалата си и изнурена от изкуствено щастие душичка.

Така започнах да слушам моята. В началото думите ѝ се забиваха като шипове в кожата ми, разбъркваха ума ми, подлудяваха сънищата ми. Протестирах, отричах, оправдавах се, извинявах се, молих се, предадох се… Смирих се. И се влюбих в душата си с всичките ѝ кусури. И станах любопитна да я опозная. Сега нямам търпение да оставам насаме с нея, макар често след това да ми трябват дни да се съвзема.

Така че вече не искам да преглъщам силните негативни емоции. Искам да ги изкрещя. Не искам да затварям вратата под носа на негативните мисли. Искам да ги преживея и после да си простя, че ги имам. Човек съм, не са започнали да ми растат криле. Искам понякога да имам сили да се оплача, защото и това е начин да отворя душата си към приятел. Не искам всеки ден и всяка минута да съм силна, искам да се науча да казвам „не мога”. Защото да казвам „не мога”, означава, че мога да поискам помощ, а това вече е огромна сила.

Какво да правя, когато сянката в мен реши да излезе напред и за ден-два да вземе властта? Да водя война? Да я отричам? Да се правя, че не чувам гласа ѝ? Или просто да я изслушам. Може пък да има какво да ми каже. Може пък точно тя да ме научи на мъдрост. Какво като е сянка.

Всички сайтове, книги и учители по позитивно мислене ми повтарят, че нараства това, към което насоча енергията си. Е, тогава, ако насоча цялата си енергия да отричам моята сянка, тя няма ли да стане двойна.

Не! Категорично отказвам да мисля позитивно. Вие както решите, но аз избирам да съм си аз. Искам си и двете половини, защото само така мога да съм цяла – и с добрата аз и с лошата аз.

 

Автор: Сашка Александрова, www.myvelikoturnovo.com