Обикнах те наужким. А боли наистина

Аз не вдявам и думичка от езика ти, а ти четеш мислите ми дори когато скърцам със зъби и гледам като бедствие, готово да руши и опустошава. Не те е страх обаче и правилно. Първо ще изравня със земята собственото си сърце, преди да прекрача прага на твоето.

Нелепи сме! Мексиканските ти паралели срещат моите български меридиани на една точица насред Средиземно море. Няма накъде да бягаме. Ти поне плуваш добре, но не чак толкова, че да ме избегнеш на брега.

Колко е лесно да кажа: “Забрави, няма смисъл, работата е предварително ясна и финалът няма да ти се хареса”. Обаче преди да кажа – мисля, а преди да мисля – чувствам. И ето там се оплитам – на границата на зримото и немислимото.

14 дни по-късно ще се събудя в собственото си легло, едвам домъкнала куфара си обратно, уж уплътнен от същия обем дрехи и привидно нужни вещи, но не би. Някъде по ъглите, между мидите, песъчинките и картите на различни градчета, са се замаскирали всичките ни набързо и така честно създадени спомени. За свалените внезапно маски, за цвета на очите ти, на който измислям име, защото такъв никога преди не съм виждала. И за излишните битки да се намразим, за да бъде по-лека раздялата.

В туристическите сайтове и клишираните книжки наричат нашата точица насред Средиземно море “Островът на любовта”. И ето че вече знам защо, но преглъщам мъчно клишето на сбогуване.

Не искам обещания, че пак ще се срещнем. Не искам да се лъжем, за да го направим по-лесно.

14 дни по-късно се събуждам в собственото си легло, с едничката мисъл колко ми се иска то да беше и твоето.

И как ми се иска отново да се огледам в цвета, на който тъкмо измислих име.

Текст: Александра Тошева

Източник: http://fashioninside.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close