Обичайте децата си, но не им вярвайте

Да бъдеш добър родител е свързано повече с личните вътрешни победи, отколкото с постигането на конкретно поведение от децата.

Едно от най-големите предизвикателства пред ангажираните родители е да изградят любящ, безкомпромисен, саможертвен, интелигентен подход към отглеждането на децата.

Да бъдеш добър родител е свързано повече с личните вътрешни победи, отколкото с постигането на конкретно поведение от децата.

Родителят, който преодолява проблемите около трите категории, описани тук, ще премине през сериозна промяна в маниера си на родителство, а децата му само ще спечелят от това. Ако тези принципи ви разтърсят поне малко, това е добро начало.

Не вярвайте на децата си

Когато казвам да не им вярвате, това, което имам предвид, е че версията на детето за събитие или ситуация никога не е абсолютната истина. Има няколко причини за това:

1) Децата лъжат непрекъснато

Любимият ми пример на родителска самозаблуда е: “Детето ми не би излъгало”. Еха. Родител, който вярва такова нещо, вече е загазил. Ако цитираме Дарт Вейдър: “Погледни в сърцето си – знаеш, че това е истината”.

В много отношения децата са невинни и възхитителни.

Същевременно те са центърът на своята малка вселена. Те инстинктивно се стремят да оцеляват, да прехвърлят вината и да разделят и владеят. Това е в кръвта им.

Това, че децата ни са егоисти и егоцентрици, не е повод за размишление за нас. По-смислено е да размислим как се справяме с това.

2) Децата не притежават нищо близко до перспективата на възрастните

Синът ми и племенницата ми играеха заедно, когато той беше на две години, а тя на три.

Изведнъж синът ми се разплака, а племенницата ми – не. Брат ми запита какво се е случило, и отговорът й беше: “Джош бе ударен”

Което беше истина и въпреки, че бях впечатлен от употребата на пасивно наклонение, за да се избегне наказанието, това беше истина, която загатваше за лъжа – че ударът може би просто е дошъл от празното пространство.

За да научат истината, родителите трябва да изградят задълбочени и креативни техники за разпит.

Първото, което трябва да приемете е, че не знаете истинската история, и че детето ви е способно да поднесе само част от гореспоменатата история.

Трябва да се научим как да извличаме фактите – и да се надяваме, че фактите в крайна сметка ще ни доведат до истината.

Трябва да питаме какво се е случило от тяхната гледна точка, и после да започнем реалния разпит.

Примери:

“Спомняш ли си нещо друго, което да се е случило?”

“Ако питам Х. какво се е случило, какво мислиш, че би казал?”

След като получите разумна обща представа, опитайте с по-лични въпроси:

“След като еди си какво се случи, какво направи ти, което беше правилно и редно?”

“Направи ли нещо, което не биваше?”

“Какво мислиш, че трябваше да се случи?”

Това са отлични моменти, в които да научим на нещо нашите деца.

Учим ги на несигурния урок, че истината е нещо, което трябва усърдно да се търси.

Показваме им отрано, че тяхната перспектива е желана и уважавана, но няма да измести цялостната истина за която и да е ситуация. Демонстрираме, че фактите наистина са важни, но те също не са цялата истина.

3) Не ги съжалявайте

Израснал съм в къща с много музика.

Майка ми беше почитателка на Джуди Гарланд, и когато Гарланд почина, имаше цяла серия от материали, оплакващи многото й нещастия.

Изпълнен със съчувствие, споделих с майка ми колко тъжен е бил животът й.

Спокойно, но с разбиране, тя каза: “Не това, което ти се случва, е важното – важно е как ти реагираш на него”.

Спомням си дори сега колко изненадан бях.

Къде беше съчувствието и кършенето на ръце, което виждах навсякъде около мен? Майка ми имаше тежък живот – как би могла тя да не разбира?

Естествено, че тя разбираше – дори прекалено добре.

Тя знаеше, защото е преживяла много от същите предизвикателства на свой собствен гръб, и в някои аспекти е направила по-мъдър избор.

Имаше обаче една област, където голямото сърце на мама я караше да се контролира.

Тя ни съчувстваше, защото бяхме от разведено семейство – и тъй като се стараеше толкова да запълни всяка празнина, тя напълно съзнаваше празнините, които бяха налице.

Проблемът беше, че този тип съжаление може лесно да бъде възприет като самосъжаление, а това е най-малкото жестоко да се предава на едно дете.

Не ме разбирайте погрешно.

Разбирането е нещо похвално. Демонстрирането на съчувствие към приятелите е чудесно. Да изпитваш истинска емпатия е истинска и рядка ценност.

Но да “съжаляваш” някого може да създаде нагласа на привилегированост в съжалявания човек – усещане, че някой, по някакъв начин, ми дължи нещо.

Това би означавало хората и системите да се съобразяват с нашите проблеми и недоимък, което всъщност е любезност, която другите проявяват към нас, докато в същото време ние се съпротивляваме на това да я приемем за себе си.

Знаем, че сме паднали в тази клопка с децата си, когато откриваме, че постоянно намираме оправдания за себе си или другите защо те не могат да направят нещо, което очакваме повечето деца да правят.

Нашата отговорност като родители е да сме до децата си и да им помагаме да откриваме пътя, водещ извън областите, в които те се чувстват несигурни.

Трябва да бъдем чувствителни към тяхното страдания, естествено. Но когато това да постъпиш правилно се сблъсква с тяхната съпротива или страх, трябва да дадем на децата си перспективи и стратегии, които са им нужни, за да преодолеят слабостта и да станат силни.

4) Не ги защитавайте/не заемайте тяхната страна

Историята ми отново е свързана с личния ми опит. Имаше определена ситуация, в която считах, че детето ми е трябвало да бъде избрано за роля в мюзикъл. Детето ми имаше музикалната дарба за тази роля.

Избраното дете също я имаше.

Бях ядосан и започнах да преодолявам разочарованието на детето ми (и моето собствено) чрез покриването му с негодувание и обида. Когато си легнах, исках да се затворя в негодуванието си и да оформя защитен “балон на негодувание”, който да ме предпази от болката.

Борих се с това цяла нощ. Но когато станах на следващата сутрин, борбата беше приключила, болката беше намаляла и знаех, че ще оцелея и ще съм цял и непокътнат. Ако не бях “водил правилната борба,” едно истинско приятелство можеше да бъде завинаги изложено на риск – което е лош резултат.

Друг лош резултат би бил да науча детето ми – макар и дори само като личен пример – че начинът да се справиш с разочарованието е да се разгневиш и да оставаш гневен.

Хората, които бяха взели решението, бяха в правото си да го сторят. Трябваше да заема тяхната страна, не срещу детето ми, а срещу изкушението за детето ми да изпада в самосъжаление, да се гневи или да изгражда критичност срещу хората, които са разполагали с властта да направят това, което са сторили.

Разочарованието на детето ви трябва да е важно за вас, и вашето дете би трябвало да знае, че вие разбирате колко тежка е ситуацията за него.

Решаващото е обаче накъде поемате от този етап нататък.

Отглеждането на деца не е за малодушни хора, а децата не се отглеждат сами. Най-трудното не са часовете, умората или раздразнението. Най-трудното е вътрешната борба да се държим като възрастни, каквито сме, и да бъдем пример за любов и лидерство, от който те имат нужда.

Марк ДюПре, QZ. Превод: LifeCafe.BG

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close