Някои неща не се променят. Например ти.

Необходимо е време, за да може да погледнеш на нещо от разумно разстояние.

Виждаме се за първи път от години и ми се иска да кажа, че за малко не те познавам. Ще ми се да подхвърля небрежно, че ти едва ли не си бегло подобие на това, което беше тогава. Но не си. Все същият си. И съм еднакво разочарована и благодарна.

Преди, като пишех само за тебе, като не ми вървеше клавиатурата на никаква друга тема, обичах да вмъквам в текстовете една фраза – „някои неща никога не се променят“.

Онова объркано хлапе, което бях, намираше утеха в тази мисъл. (Вярвай ми, човекът, който се успокояваше от подобни неща, си е отдавна отишъл.)

Започваш да бръщолевиш нещо – за умопомрачаващото лято в София, за някакви наши общи познати, за сестра ти. Първоначално те слушам внимателно, опитвам се да доловя онази нишка в тембъра ти, заради която толкова внимание съм ти подарила доброволно. Но не хващам нищо. Издърпвам въдицата си от буйната река на любимия ми глас. Нищо не се хвана този път. Дори и аз.

Тръгваме из града на сляпо. И двамата чуваме как това място тупти под краката ни, как си спомня за онова проклето лято, което му опропастихме с глупостите ни. Но София е жена от А до Я – тя отдавна ни е простила всичките грешки, защото знае, че са били от криворазбрана обич. Дори и никой от двама ни да не го е разбирал тогава. Дори и никой от двама ни да не може такива лирични сантименталности да си признава. Пушиш някаква скъпа билка. Иска ми се да те попитам какво точно лекуваш в себе си с това. Помага ли? Рани зарастват ли така? Болка притъпява ли се? Спомени по-лесно заравят ли се? Но се спирам. Вече не ми е мястото да те питам такива неща, а и съм силно убедена, че мога да си отговоря сама.

Преди време давах всичко, за да те слушам как се въодушевяваш, как се забавляваш, как омайваш околните. Ако можех, щях да записвам касети, дискове, албуми…

Всекиго бях склонна да убедя, че точно твоите думи са най-приятното прекарване на време. Но това беше едно време.

Обикаляме и обикаляме, и обикаляме. Празни кръгове въртим из центъра на София цяла нощ. Всеки един влиза в мене като добре наточен нож, но така се убеждавам, че съм била напълно права да си отида тогава. Защото същите празни обороти бяха и годините, в които те гонех като някаква плячка, трофей, персонална награда. Ненужно изхабена енергия, пропилени моменти. Никой не излиза победител от маратон на нерви. Лъжа те, че ме боли главата и направо ми се гади от гадното клише. Оставям те да ме качиш на таксито, да ми отвориш вратата, да ми кажеш да ти пиша, щом се прибера.

Доставям ти малкото удоволствие да се почувстваш сякаш никога няма да разбера най-неприятната ти тайна – дори когато се грижеше за мен, го правеше заради себе си.

Това не е обвинение, самосъжаление, някое драматично изпълнение, с което целя емоционално да те смажа. Просто и аз съм имала нужда някои неща да си кажа.

И аз се качвам в колата, но не свалям прозореца и не ти пускам есемес, щом се прибера у нас. В подобен ранен час е крайно неуместно да правиш грешки. Колкото и да ми липсват малките неща като споделени смешки. Слънцето се прокрадва през прозореца и отнема прикритието, което нощта ни е дала назаем. Макар че е приятно понякога да се помотаем, да се излъжем взаимно, че е много истинско (дори и да не знаем какво точно е), да помечтаем как можеха да се стекат обстоятелствата… Вече знам, че подобни откраднати часове и моменти нищо не определят.

И някои неща е напълно задължително да се променят.

А някои неща трябва да се променят.

Източник: http://www.goguide.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close