Несигурността в себе си е другото име на ревността

Ревнуваме, защото не вярваме в собствената си ценност и значимост.

Случвало ви се е да беснеете, гледайки партньора си да говори с друг човек, нали? Мълнии ви раздират отвътре и ви се ще от пръста ви да излиза сила, която да убива без последствия. Колкото повече наблюдавате как партньорът ви говори с този блестящ представител на другия пол, толкова повече ви се струва, че флиртува, напълно забравил за вас, чувствате се в шеста глуха в списъка му с приоритети. След това вдигате скандал, говорите през зъби или крещите с пълно гърло, забравили сте човешкия си облик, а той ви уверява, че интерпретирате ситуацията погрешно. Вие, обаче, не вярвате на нито една от думите му, вярвате на очите си! Но…, какво ли виждат очите ви? Е, възможно е да сте от хората, които реагират по другия начин – мълчат, преглъщайки всичко. Сами, в среднощна доба, тайно оплаквате съдбата си, докато гледате блажения, спокоен сън на любимия/та.

Къде съм аз в живота на партньора си? Защо той за мен е на първо място, а изглежда, аз не съм? Какво да направя, за да ми обръща внимание? Какво да правя, за да ме забележи? Как да се държа така, че да ме търси? Как да съм му интересен дълго време? Как да бъда номер едно за него, как вниманието му винаги да е за мен, как да съм уверен, че ме обича?

Ревността е другото име на несигурността. В какво сме несигурни? В собствената си ценност и значимост. Неуверени сме, не вярваме на себе си и в себе си. Не разпознаваме успеха си. Не знаем мястото си в света. За това и не вярваме, че другият ни обича, цени, отчита уникалността ни, държи на нас и иска да споделя времето, дейностите си и спокойствието си с нас.
Малко за причините. Ако сме расли в среда с агресивни хора, то сме развили умението да бъдем незабележими, за да не станем обект на нечий гняв.  Ако сме се чувствали невидими за значимите си близки, компенсираме това, ставайки виртуози в привличането на внимание. Поради това, че не сме имали вниманието на важните за нас, поради това, че не са ни давали пространство да се изявяваме, развиваме неувереност. Страхуваме се да се покажем такива, каквито сме, защото не знаем дали ще бъдем приети и се ужасяваме, че може да ни отхвърлят. Започваме да играем опасната игра “ще правя каквото искаш” или другата “аз пък, напук няма да правя това, което ти е  приятно”, за да провокираме другия, да разберем ще ни отхвърли ли и кога. Възможно е да сме расли със забрани, с изречения от сорта: “Това не е за теб”, “Не може”, “Няма как да го получиш”. Тогава развиваме вярването, че за нас няма! Че не можем да получим. И то важи не само за материални неща, по отношение на връзките, го интерпретираме така: “Не може да получиш любовта ми, тя не е за теб!”.
Има ли шанс да излезем от тази игра?
Той се нарича себепознание. Когато учим за себе си, когато изследваме реакциите си и се осмелим да се върнем в спомените си до първопричината, тогава спомнили си “кучето”, което сме “заровили”, можем да се самонаблюдаваме в сходни ситуации. Да видим дали реагираме и действаме по същия начин като тогава. И да наблюдаваме интензивността на болезнената емоция.
Има техника, която можем да използваме в такива ситуации. Връщаме се в най-първия си спомен и изговаряме думите, които сме премълчали, или правим това, което сме искали да направим тогава и искаме да получим вниманието, от което сме се нуждаели тогава. Не че ще променим миналото. Смисълът на техниката е да завършим процеса. Подсъзнанието ни има нужда от това. Това действие снижава интензивността на болката, която носим от тогава. Ще дам пример. Искали сте да пеете, но вкъщи са ви казвали: “Престани да грачиш! Млъкни, надуваш ми главата!”. Искали сте да покажете своя рисунка, но сте получавали следния отговор – не ме занимавай с тия цапаници, имам важна работа в момента. Или сте искали приказка и прегръдка, но отговорът е бил: “Я стига с тези глезотии и детинщини! Можеш и сам да си я прочетеш!”. Как да отработите болезнения спомен и да завършите процеса (да преживеете получаването на вниманието)? Съберете приятели, които да ви подкрепят и изслушат, изпейте детската песен, покажете рисунката си, получете похвали от тях, нека те бъдат щедри с думите, после се насладете на приказката, в прегръдката на някой от тях. Така ще преживеете получаването на това, което детето във вас жадува. Ако не можете да съберете приятели-съмишленици вкъщи, групи за себепознание има – там ще се случи.
Преди да обвините партньора си,
че не ви зачита, не ви обръща внимание, не ви цени, вижте как се отнасяте вие самите към себе си. Харесвате ли се? Смятате ли, че сте красиви? Харесвате ли тялото си? А личността си? Харесвате ли живота си? Правите ли нещата, които ви карат да се чувствате добре, тези, които ви зареждат с енергия и радват душата ви? Познавате ли себе си? Приемате ли се такъв, какъвто сте? Себе си ли сте? Когато сме себе си, сме уникални, неповторими, съвършени. Когато проявяваме своята същност, няма нужда да водим войни, за да се доказваме. Когато правим това, което наистина обичаме, когато реализираме призванието си, се развиваме, трупаме опит, ставаме все по-добри, добиваме увереност, уважаваме и ценим себе си, постигаме успех. Ако сме честни със себе си, ако сме откровени за чувствата, които изпитваме, ако не се страхуваме да се свързваме със себе си и поддържаме тази връзка, ако чуваме гласа си, нуждите си, ще сме пълноценни, пълнокръвни, живи, осъществяващи се. Пространството около нас ще е наситено с енергията ни, ще носи заряда, хъса и харизмата на личността ни. Когато проявим себе си, когато показваме същността си, сме изпълнени с надежда и с вяра във възможностите си и във възможностите, които ще ни даде животът. Когато не бягаме от себе си, кой ще иска да избяга от нас? Разбира се, че другите ще ни се радват, ще ги вдъхновяваме, ще ги увличаме да откриват и следват себе си. А ако партньорът иска да си отиде – добре, плодова салата не се прави от праскова и зеле, нали?
Ако се задържим дълго във фазата на ревността,
игрите за привличане на внимание, 
проверка на собствената значимост за другия, вероятността да развием връзката намалява. Партньорът може да се умори да ни доказва значимостта ни, да показва обичта си към нас, да воюва с неразрешените ни вътрешни конфликти. Той е избрал да бъде с нас, привлечен от нещо, което му е харесало във външния ни вид и личността ни – умения да се справяме, стремеж към успех, желание за спокойствие, непринуденост в забавленията, хобито ни, интересите ни, начинът, по който живеем дните си, усмивката ни, звукът на хъркането ни. Може да ни подкрепя по пътя, да ни бъде партньор в дейностите, произтичащи от съвместния живот и общите ни цели (отглеждане на деца, създаване на дом), но не е негова работа да гради увереността и самочувствието ни. Той зачита нашата стойност, ценност и значимост, но не е човекът, който да ги създава, гради, развива. Той е човекът, с когото ги споделяме.

Как да сме уверени, че партньорът ни обича? Колкото повече опознаваме собствената си стойност, ценност и значимост, и колкото повече ценим и обичаме себе си, толкова повече ще имаме сетива да видим, усетим и разберем, че човекът до нас ни обича.

И когато другият ни показва, че ни обича, нека отговорим със същото, не със страховете си. Зная какво предизвикателство може да бъде това…

Борянка БОРИСОВА, психолог

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...