Моята майка, моето аз. За оформянето на женската идентичност под влияние на майчиния модел

“Моята майка, моето аз” излиза през 1977 г. Книгата е на Нанси Фрайдей, една от първите “феминистки” в областта на сексологията и еротичната психология. “Моята майка, моето аз” дава добра представа за съществуващите до момента (на първата публикация на книгата) теории за оформянето на женската идентичност под влияние на майчиния модел и засяга теми, които и днес са табу за голяма част двойките майка-дъщеря. В България книгата не е сред популярните книги, възможно е и да не е издавана. Ако Нанси Фрайдей е изобщо позната с нещо, то вероятно е “Моята тайна градина”, за която също нямам информация дали е превеждана/публикувана, но като че ли е по-популярна в търсачките.

Преди време попаднах на “Моята майка, моето аз” , която тогава резонира на потребностите ми. Преводът, който се заиграх да направя, стига едва до стр. 28. От тогава не съм имала порив до го довърша, но се надявам да ви заинтересува и да намерите цялата книга, която е налична на английски в е-формат онлайн. Приятно четене!

Глава I

Винаги съм лъгала майка си. И тя винаги е лъгала мен. На колко години съм била, когато съм научила нейния език, за да започна да наричам нещата с други имена? Пет, четири – по-малка? Нейното отричане на всичко, което не е способна да ми каже, всичко, за което нейната майка също не е била способна да говори и за което обществото предпочита и трите да запазим мълчание, все още разяжда нашите взаимоотношение.

Понякога се опитвам да си представя малка сцена, която би помогнала и на двете ни. По нейния мил, топъл, срамежлив и самоназидателен начин, майка ми ме вика в спалнята, където спи сама. Тя не е на повече от двадесет и пет. Аз съм може би на шест. Слага ръце си (за който баща й й е казал, че винаги трябва да крие, защото са „големи и непривлекателни“) на раменете ми и поглежда право през дебелите стъкла на очилата ми: „Нанси, знаеш, че не ме бива много в тези майчински неща“ започва тя. „Ти си прекрасно дете и вината не е у теб. Но майчинството не се оказа лесна работа за мен. Така че, когато не ти се струвам като майките на другите деца, опитай се да разбереш, че това не е защото не те обичам. Обичам те. Но аз самата съм много объркана. Има неща,  от които разбирам. Ще те науча на тези неща. Други неща – като секс и всичко свързано с това – е, не съм сигурна, че мога да ги обсъждам с теб, защото не съм сигурна дали изобщо пасват някъде в моя живот. Ще се опитаме да намерим други хора, други жени, с които да говориш и който да запълнят празнините. Не можеш да очакваш от мен да бъда всичко, от което имаш нужда. Аз самата се чувствам по-близо до твоята възраст в някои отношения, от колкото до тази на моята майка. Аз не чувствам тази ясна, божествена майчина сигурност, която би трябвало да усетя и която моята майка е усетила. Не съм сигурна как да те отгледам. Но ти си интелигентна, както и аз. Леля ти те обича, учителите ти вече усещат твоите нужди. С тяхна помощ, с това, което аз мога да ти дам, ще направим всичко възможно да ти осигурим целия майчински пакет – всичката любов на света. Просто не можеш да очакваш да получиш всичко от мен.“  Сцена, която никога не би могла да се случи.

От както се помня, никога не съм искала живота, който майка ми мислеше, че трябва да ми покаже.

Понякога си мисля, че и тя не го е искала. Колкото повече раста, а тя се отдалечава от детството ми и от бронираната си роля на майка – в толкова по-интересна жена се превръща. Може би никога не е трябвало да става майка; със сигурност е навлязла в майчинството прекалено рано. Когато я гледам днес, с цялата любов и гняв на света, ми се иска да е имала друг живот. Може би моя. Но нейният не е бил във времена, в които жените са имали избор.

Нямам представа кога започнах да разбирам  чудовищния егоизъм, с който зависимостта замъглява детските очи, че майка ми е перфектна: аз не бях целия й живот. Дали не е било на същата възраст, когато започнах да правя ужасната равносметка, че тя не е жената, която аз искам да бъда? Като че ли винаги съм знаела и двете. И това е благодарение на чувството ми за вина, че я напуснах и гневът ми, че тя ме пусна да си отида. Но съм сигурна, че тя винаги е знаела, че индоктринираното й отношение към майчинството, няма да й позволи да си признае, че аз и сестра ми не сме били достатъчни. Че не й дадохме сертификата за женственост, който й е бил обещан от нейната майка. Че, някога в живота й, мъжете и секса са били по-важни от майчинството.

Като по-предана дъщеря от мен, майка ми е искала да възприеме мирогледа, който баба ми й е показала.

Затова тя е лъгала заедно с всички останали. Потискала е себе си, искрените си чувства, зараждащите се надежди и мечти за приключения, който намира в баща ми и които я предизвикват да избяга с него против желанията на семейството й  – всичко това изгубено в името на това, да е е добра майка. Правилата, зададени от майка й, са имала властта на цяла културна структура зад себе си. Нямало е такова нещо като „лоша майка“; имало е само „лоши жени“ и това са били изразено сексуалните жени и те са живеели извън разбирането, че това, което става между тях и съпрузите им има точно толкова право на живот, колкото й децата им. Те са притежавали слаб „майчински инстинкт“.

Ние сме възпитани да вярваме, че майчината любов е по-различна от всяка друга.

Не е отворена към грешки, съмнение или каквато и да е амбивалентност на привързаността.  Това е илюзия.

Майките може да обичат деца си, но понякога не ги харесват. Същата тази жена, която би застанала пред бързия влак, за да спаси детето си, понякога ненавижда ежедневните саможертви, които същото това дете несъзнателно изисква от времето й, сексуалния й живот и развитие.

Във възприятието на не-искреността на майката – нейната собствена тревожност и липса на вяра в свръх идеализираните понятия за майчинство и женственост, на които се опитва да ни научи –  се ражда тревожността за нашата собствена сексуалност. Появява се съмнението, че ще успеем да се изградим като хора със собствена идентичност, отделни от майката, утвърдени като жени, преди да се утвърдим като майки. Опитваме се да постигнем автономия, опитваме се да постигнем сексуалност, но несъзнателните, най-дълбоките чувства, които сме взели от нея, няма да се успокоят: само тогава ще се усетим спокойни и  сигурни в себе си, когато удовлетворим този прославен „инстинкт“, за който толкова дълго време сме били тренирани чрез примера на живота й и не го повторим: не си истинска жена,  преди да станеш майка.

Твърде късно е да помоля майка ми да се върне и да изследва всичко онези увъртания, които тя мълчаливо като всяка друга майка, е правила и на които аз дълго време вярвах и се подчинявах – най-малкото поради факта, че тя не иска да се върне назад. Аз съм тази, която иска да промени определени задънени схеми в живота си. Схеми, които колкото повече остарявам, толкова по-познати започват да ми изглеждат – била съм тук и преди.

Любовта между майка ми и мен не е толкова свещена, за да не бъдат задавани въпроси за нея: ако живеех с илюзията за това, какво има между нас, нямаше да имам твърди и сигурни устои, върху които да построя себе си.

През годините, в които интервюирах, огромен брой жени казаха :

„Не мога да се сетя за нищо, което да съм наследила от майка си. Ние двете сме напълно различни жени…“.

Това обикновено беше казвано с особена нотка на триумф  – като че интервюираната осъзнава огромната вероятност да оформи себе си по модел на своята майка, но въпреки всички трудности е устояла. Но в последвалите интервюта с техните дъщери, често чувах :

“Често казвам на мама, че се отнася с мен по начин, по който ми е казвала, че баба се е отнасяла с нея – начин, който не й се е харесвал“.

И отново, в интервю със съпрузите, бихме чули „Колкото повече остарява, толкова повече заприличва на майка си.“

Ако трябва да бъдем честни

Ако аз и жените, които интервюирах, говорихме достатъчно дълго, те само започваха да виждат приликите между техния живот и този на майките им. Първо трябваше да бъдат отбелязани повърхностните, външните разлики. Ако майката е живяла в къща, то дъщерята изтъква, че живее в апартамент. Майката не е работила нито един ден през живота си, дъщерята има целодневна работа. Ние се захващаме за тези „факти“ като доказателство, че сме успели да изградим собствен независим живот, различен от нейния. Пренебрегваме по-базисните истини – че сме взели нейната тревожност, страхове, гняв и емоционалните нишки , които тъчем между себе си и другите, са нишките, които ни свързват с нашите майки.

Независимо дали искаме животът на майка си или не, никога не можем да избягаме от образа, който имаме за нейния живот.

И това не е по-вярно на никое друго място толкова, колкото в сексуалния ни живот. Без нашата собствена сексуална идентичност, такава,  на която да можем напълно да се отдадем с такава сигурност, с каквато някога сме се наслаждавали на това да сме „момичето на мама“, ние винаги ще бъдем несигурни.  Имаме проблясъци на сексуална увереност, активност и любопитство, но при първото отхвърляне, при малка загуба, цензура или унижение, ние отново се облягаме на познатото и сигурното – сексът е лошо нещо!  Винаги е било проблем между майката и нейната дъщеря. Когато мъжете са блестящи и съблазнителни, ние се обединяваме с тях срещу майчините антисексуални правила. Но на мъжете не може да се вярва. Казваме, че вината е наша – местим се от майка към съпруг, без понятие за собствената ни идентичност помежду им. Бракът, вместо да прекрати детският ни съюз с майката, иронично се превръща в най-големия съюз в живота ни. Някога сме искали да сме „добри момичета“. Сега сме „добри съпруги“ – точно като майка. На всички разправии с нея за мъже най-накрая е сложен край. Най-трудното нещо да видиш в майка си е нейната сексуалност. За нея най-трудно е да види нашата.

Две жени, всяка от които крие от другата именно това, което я определя като жена.

Освен ако не разделим майчината любов от страха от секса, винаги ще виждаме любов и секса като противоположно стоящи. Тази дихотомия ще бъде предадена и на нашите дъщери . „Майка беше права“, казваме и настървеността, с която отказваме на дъщерите си достъпа по тяхното собствено тяло се отприщва с яростта, объркаността и самоотрицанието, който сме натрупали, отказвайки се от собствената си сексуалност.

„Вярвай, че те обичам, независимо какво ти казвам или правя“ е съобщението, което мадоната изпраща.

„Никой никога няма те обича така, както те обичам аз. Мама те обича най-много в целия свят и винаги ще бъда до теб“. Много майки предлагат този вид невъзможна любов, защото те самите са самотни и искат да задържат дъщерите си до тях завинаги. Всички майки я прилагат, защото са хванати в капан: да предложиш по-малко любов означава да си „лоша майка“. Истинската любов, която тя има към нас, няма обвързващата сила на идеализираната и перфектна любов, в която и двете имаме нужда да вярваме. Това е оферта, на която никоя от нас не би могла да устои.

„Ако майката е имала искрени сексуални взаимоотношения със съпруга си“, казва психотерапевтът  Леа Шафер, „но пред дъщеря си твърди, че по някакъв начин еротичният живот трябва да е строго обвързан единствено с майчинството, момичето усеща това. Тя получава усещането, че не може да има доверие на майка си. В психоаналитична практика тази лъжа се е доказала като базисна. Родителите казват на дъщерите си – Не, не, не трябва да правиш това – но момиченцето усеща, че майка му всъщност прави забраненото. Това забулва една съществена част от идентичността на майката в мистерия и тайни и въпреки това, майката настоява да знае всичко за дъщеря си, да нахлуе и в най-интимните кътчета на съзнанието й. Тя наднича в душата на дъщеря си, винаги й казва, че са приятелки и трябва да си казват всичко – и все пак момичето знае, че майка й крие голяма тайна от нея, че една част от нея е извън граници. Това е еднопосочна връзка, предполагаемо изградена на доверие, но която момичето преживява като манипулативна. Тя презира тази връзка.“

Как може да говориш с дете за това?!

„Това, което прави ситуацията още по-трудна за момичето, е когато майката не е съзнателна относно изричането на тази лъжа. Тя интелектуализира: ‘Как може да говориш с дете за това?!’ Може да избереш да не споделиш определена информация, но това не означава да лъжеш дъщеря си.  Някои жени дори отиват по-далеч, като успяват да накарат сами себе си да вярват, че единствената цел на секса е майчинството. И затова те изобщо нямат усещането, че всъщност лъжат дъщерите си. В тяхното съзнание те опазват „морала“ на невръстната си дъщеря. Но това, което постигат, е да положат доживотно недоверие у дъщерите си,  както и усещане за изолация и безпомощност. Сексът е много объркващ за дъщерята, но ако има усещането, че майка й лъже за него – на кого тогава може да се довери момичето? А доверието в себе си и в партньора е в основата на живота, на брака и на сексуалния оргазъм.“

Трудността на майката не е задължително в това, че тя се превръща в лъжкиня или двуличница.

Тя казва едно, прави друго  и в същото време представя напълно различни дълбинни усещания. Повечето от нас са свикнали да живеят с това разтрояване у хората, които познаваме и ги възприемаме като цели. Като дъщери обаче ние сме толкова фокусирани върху майките си, че ги възприемаме буквално и се опитваме да интегрираме в себе си всичките три враждуващи аспекта, който те ни представят. След като това объркване превзема взаимоотношенията майка-дъщеря  и ще се сблъскваме с него в следващите страници, нека разясня трите различни аспекта:

Отношение.

Това са нещата, които казваме, външното впечатление, което оставяме у хората и е аспекта от нашата същност, който подлежи на най-бърза промяна. Често е отражение на публичното мнение; книги, които сме чели; това, в което вярват нашите близки и пр. Пример за това е майка, която решава, че дъщеря й няма да израсне в сексуално невежество, както самата тя и за това купува на дъщеря си последното издание на книга за сексуално образование (напр. „Мъжът и жената интимно“). Начинът, които реагира, когато вижда дъщеря си да прилага наученото, е разликата между отношение и :

Поведение.

Майката вижда дъщеря си да се пипа и да изучава своята вагина също както е показано в книгата за сексуално обучение. Тя прави гримаса и бута ръката на дъщеря си.

Поведението се е променило драстично през последните години, но е погрешно да се смята, че поведението ни винаги отговаря на отношението ни във всеки един момент. Според д-р Уардел Померой, един от най-активните изследователи от екипа на Кинзи,  промените в поведението изостават поне с едно поколение спрямо промените в отношението. Този консерватизъм е силно повлиян, ако не и определен, от:

Най-дълбоките (често несъзнателни) чувства.

Тези заровени, базисни сили или мотивации обикновено са научени от нашите родители. Те са най-ригидните и неподвластни на промяна аспекти, пренесени от миналото и често анулиращи горните два аспекта. Може да отричаме съществуването им или да сме „забравили“ за тях. Без значение, те ще се проявяват в ирационално или неадекватно поведение. Майката казва (отношение) на дъщеря си, че сексът е нещо красиво. В поведението си, тя се старае да не показва, че знае, че дъщеря й заминава на почивка с мъж. Но дълбинните й чувства са предадени, когато дъщерята се връща и заварва майка си сърдита, притеснена и гневна без видима причина, която би могла да назове.

Казвайки едно за секса и майчинството, в същото време чувствайки противоположни емоции и за двете, майката представя една енигматична картина на дъщеря си. Първата лъжа – че женската сексуалност може да бъде в конфликт с майчинството – е толкова разстройваща за традиционната представа за женственост, че дори не бива да се говори за нея. Момичето е оставено с усещане за разминаване между това, което майката казва, това, което майката прави и … това, което момчето усеща, че майката изпитва под всичко това. Нищо от това, което майката изпитва, не ни убягва. Нашият проблем е, че понеже се опитваме да съчетаем у себе си това трилико послание, което тя ни изпраща, нашето поведение и живот като цяло започват да приличат на компромис след дълга караница. Не знаем как да постъпим. Когато разкопчаваме най-горното копче на роклята си и веднага след това го закопчаваме. – това е безобидно. Но когато сме в леглото и усетим наближаващия оргазъм, нашето несъзнателно и раздвоено усещане упражнява правото си на власт и ни лишава от полагаемото ни се задоволство.  Това не е безобидно.

Усилията ни да видим ясно образа на майката са потушени от някаква форма на отричане.

Това е един от нашите най-примитивни механизми за защита. Много рано, децата започват да не задържат информация, която предполага, че майка им е нещо по-малко от добра майка. Много често това става чрез разделяне на идеята за майка на добра и лоша майка. Лошата майка е другата майка, не истинската майка. Тя е зла, има главобол и не ни харесва. Тя е временна. Добрата майка е истинска. Ще чакаме нейното завръщане с години, винаги убедени, че жената пред нас, която ни кара да се чувстваме виновни, неадекватни или ядосани, не е нашата майка. Колко от нас, които живеят далеч от родителите си, се завръщат за Коледа или рожден ден и всеки път се надяват, че този път ще е различно? Дори вече като зрели жени, ние все още търсим, все още сме завързани за илюзията за всеобичащата, добра майка.

Децата мислят, че родителите им са перфектни и ако нещо не е наред, то вината е в самите тях, а не в родители им.

Ние мислим по този начин за родителите си, защото като деца ние сме напълно зависими. Не можем да си позволим да мразим майка и това което правим е да насочим този гняв към себе си.  Вместо да кажем „Тя е лоша“ казваме „Аз съм лоша“. Майка трябва да е мъдра и добра.

Най-крайният пример за нуждата ни да вярваме във всеобичащата майка са малтретираните деца.  Вземете едно дете, което е физически и психически насилвано и го оставете при любящо приемно семейство. Практиката постоянно потвърждава, че такова дете ще предпочете да се върне обратно при жестоката си биологична майка.  По-силно от желанието да бъде прекратено малтретирането и обидите, по-силно от желанието за живот дори, детето желае да запази илюзията, че има добра и любяща майка. Истината е, че докато момиченцето иска да вярва, че майка му го обича безгранично, всъщност то може да живее с разочарованието от това да разбере, че това всъщност не е вярно. Това, което е от най-голямо значение, е детето да чувства, че майка му е истинска, автентична. По-добре е да научим възможно най-рано, че въпреки че майка ни обича , то не е за сметка на всички и всичко останало. Ако детето е поощрявано да влезе в съглашателство с майка си, да се преструва, че майчиният инстинкт побеждава всичко, и то и майка му ще бъдат хванати в оковите на отричане и защита, което ще ги откъсне от реалността на собствените им чувства една към друга; завинаги е изгубена всякаква надежда за искрени взаимоотношения по между им. Дъщерята ще повтаря този модел на взаимоотношения с мъжете и другите жени в живота си.

Идеята за майка и дъщеря, които лъжат, за да поддържат красивата пастелена представа (фикция) за връзката си може да звучи трогателна. Истината е, че цената, която плащат, за да поддържат тази илюзия, е огромна. Цената, която плаща малтретираното дете, е да бъде бито до посиняване. Това трогателно ли е?

Малките момиченца, които си играят с кукли, дават почти лабораторен пример за това, как се манипулира илюзията за майчината любов. В своята книга „Игра и реалност“ английския детски психоаналитик Д. Уиникот твърди, че детските игри са своеобразни изпълнение на желания. Малко момиченце, което си игра с кукла, се държи така, както се надява майка й да се държи с нея самата. Самият акт на играене на тази игра прави илюзията някакъв вид заместител.

Откъде би могло дете, дори на майка без особени заложби за такава, да има представа за идеална майчина любов. От това, което казва майка му, ако не от това, което прави тя. Майката винаги представя себе си като абсолютно обичаща. Нейните вербални формулировки винаги казват на момиченцето, че няма спор относно перфектната любов, която тя изпитва.  Причината, поради която мама е толкова ядосана или нервна, или студена точна сега, е че татко се е държал ужасно, покупките не са пристигнали, парите вкъщи не достигат, или момиченцето се е държало лошо. Накрая, дете остава с убеждението, че каквото й да се случва, то причината е нейното непослушание. Нейна е вината, че доставката на покупките закъснява, татко се държи ужасно, няма пари и така на татък.

Автор:

Източник: http://creativu.org/%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B0%D0%B7/

 

Подобни публикации

Pin It on Pinterest

Shares

Бъдете наши приятели в социалните мрежи!