Моля те, прегърни ме!

Споделянето е приятелство. Приятелството е споделяне. В това уравнение говоренето е много важно, то е задължителната величина, без него няма приятелство. Защото няма доверие.

Това го научих по трудния начин. Първо трябваше да остана без приятели, но не защото те не ме искаха, а защото аз не ги исках. Не им позволявах да видят света ми наистина. Пусках ги вкъщи, но не и в сърцето си. Слушах ги. Това го умея. Прекрасно качество е да знаеш как да слушаш приятелите си, но още по-прекрасно е, ако можеш да им се довериш, като им разкажеш най-строгите си болки и им покажеш най-тъмните си състояния. И след това им позволиш да те прегърнат.

Само така се получава равновесието във всяко приятелство и енергията тече в двете посоки. И зарежда и двете сърца със слънце.

Когато научих това, се наложи да събирам разпилени приятелства, да търся топли очи, да се боря. Не за тях, а със себе си.
Ако си мислите, че тази борба е лесна, че говоренето е лесно, опитайте. Но говорете тогава, когато изобщо не ви е до приказки, когато нямате думи и дъх не можете да си поемете от тъга, когато ви се иска да се разтопите във въздуха и да станете невидими. Тогава е наистина споделяне и пълно доверяване, тогава прегръдката на другия лекува и се случват чудеса.

Аз продължавам да се упражнявам в това доверяване. Когато успея, светът ми става по-светъл, аз – малко по-щастлива, а вините, за които се наказвам, избледняват. Но, въпреки това усещане за щастие, честна дума, доста често не се получава. Свивам юмруци, скривам очите си и спирам енергията, която е обич и е за мен.

Какво му е страшното на споделянето ли? Разкриването. Признаването, че имаш нужда от обич. Разтварянето в другия. Трудно е особено в началото, когато за първи път чуваш, изречени на глас, страховете си. Защото, какво друго може да е, освен страх. Страх, че ще те видят слаба, нещастна, неуверена, изгубена, самосъжаляваща се… Аз съм се чувствала така. Тогава бягам, крия се, ставам зла. За да се защитя (и това е страх, че може да ме изоставят като ме видят такава). А вие?

Мен обаче има кой да ме последва в скривалищата, да ми подаде ръка и да ме издърпа на светлото. Имам търпеливи приятели, които, въпреки всичко, ме обичат и ми прощават бягствата.

Благодарение на тях говоренето става все по-лесно и по-лечебно. Става лесно, защото постигам умиротворение, и лечебно, защото сълзите вече не са причина за притеснение и срам.

Споделянето е приятелство и приятелството е споделяне. Повтаря ми го приятелка и, като познавам ината си, просто се чудя как не се уморява и не ѝ омръзва да ме търси, защото аз мога да съм много изобретателна в измислянето на скривалища. Повтаря ми го и ме прегръща, въпреки свитите юмруци. Чисти тъмните места в мен и не ме залъгва, че ще стана завинаги блестяща. Обещава само това, което може да ми обещае и изпълни – че ще продължава да чака, да слуша, да плаче с мен, да бъде тук, когато се появи следващото тъмно място. После ме търси сама, когато на нея й е трудно, признава си, че й е трудно, плаче пред мен, споделя и показва мрака в себе си.

И ме учи да правя всичко това, да казвам: „Моля те, прегърни ме!”. И ме превръща в приятел, който може да се доверява на приятел.

Сашка Александрова

Източник: myvelikoturnovo.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...