Модерният Хамлет – да бъдем или да не бъдем в България

160

Да. Жив е той, жив е – но не на Балкана, а вътре в мен. И не Хаджи Димитър, а Хамлет. За пореден път в този ленив, поне за мен, лeтен ден, усещам, че в мен се е вселил духа на Хамлет. И преди да си помислите нещо от сорта на “Съвсем изтрещя, горката”, давам пространно обяснение.

Духът на Хамлет със сигурност е обходил доста българчета напоследък. Първо, защото е англичанин, а бг емигрантите си падат по тази сравнително близка, съмнително екзотична дестинация. Второ, бих казала дори основно – защото изпадаме в познатата ситуация “а сега накъде?” или иначе казано се питаме да бъдем или да не бъдем в България.

За мен, постепенното ми обсебване от Хамлет, води своята история още от 2008 г., когато щастливо или не чак толкова, някакси завърших висшето си образование. С нелоша диплома на юрист, и то магистър, и то правоспособен, аз се насочих по трънливия път на търсенето на работа.

Така се мотах в София близо 5 години – работих по специалността, не по специалността, бях и в държавния, и в частния сектор. Разбрах какво е да си сам, да те лъжат в очите или зад гърба, влюбвах се и се разлюбвах. През повечето време търсех нова работа и просто оцелявах.

Позната история, знам. Но това ходене все повече ме превръщаше от родолюбка в потенциална емигрантка, от горда българка в безперспективна жена, изправена на сериозен житейски кръстопът.

Така дойде 2014 г. – поредната работа, този път в родния Благоевград, радикална промяна, естествено чудо за 2 дена. После – начало на лято, море и рецепции, пауза и пак рецепции, този път на планина. След поредното съкращение пак съм там, откъдето тръгнах – на 31, безработна, необвързана, сама и без приятели – неща, с които съм свикнала и по едно време не ми правеха впечатление.

Хамлет се дере и крещи до пресипване в гърдите ми, никога не съм се чудила в живота си за нищо, а ето, че трябва да реша какво да правя с живота си. Да емигрирам ли? Знам езика, сестра ми е там, страх ме е, но както баба ми казва “Ти си борбена”.

Да остана? Тоя етап с интервютата го минавах толкова пъти – обичам да пътувам, но не обичам да го правя без цел, просто за да чуя поредното “спряхме се на друг кандидат, по-подходящ за позицията” или “ще Ви се обадим”…

А как мразя бездействието, Господ ми е свидетел! Шило в торба не стои, камо ли аз. Хамлет обаче, подобно на редица потенциални работодатели, приятели или съпрузи, мълчи. А аз… дори не съм пътувала със самолет. Никога. Но винаги има първи път.

Източник: http://www.highviewart.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close