fbpx

Между края и началото е преходът

757

В края на нещо голямо, винаги следва моментът на пауза, на затишие. Моментът, в който събираш всички парчета от пъзела и се гмуркаш в паузата на прехода. Той е толкова важен момент между нещо, което свършва и нещо, което е готово да започне. Едно тихо, безтегловно поле, в което си едновременно нов и някак същия, но вече друг.. Една крещяща тишина, в която е нужно да забавиш ритъм, да дадеш назад от случващото се и да заредиш.

Винаги, за да започнеш начисто е хубаво да затвориш отминалото напълно. Затова и е прехода. Онзи дълъг, тих момент, в който посрещаш новото си „аз“, отмиваш останките на старото, забавяш ритъм и правиш тихата си равносметка. Какво е било, кой си бил, колко друг си сега, какво е нужно да оставиш. Преходът е моментът, който хич не е за подценяване и за претупване. Той е онзи ясен момент, в който съзнаваш колко различно виждаш всичко случило се. Странен е моментът, в който не разпознаваш себе си. Има моменти, което ни преобръщат напълно, които разрушават всичките ни стари представи, чувства и усещането е за нещо отминало. И после всичко е друго. И следват моментите на затишие.

Има моменти, когато трябва да спреш. Да се заслушаш в себе си. В онзи глас, вътре в теб. Да забавиш ритъма. Да спреш да предизвикваш нещата. Да ги оставиш да се случат. Да приемеш идващото и да се настроиш спрямо него. Да отдъхнеш. Да потърсиш покой. Да се насладиш на тишината. Има моменти, когато ще плуваш в деня. Когато плуваш само в настоящето. Да усетиш мига. Да спреш да мислиш и плануваш. Да спреш да искаш и очакваш. Да притихнеш. Да се приготвиш за новото.

Ти си тук и сега. А спомените се превръщат в напукани картини като от стар филм, едва проникващи. Има моменти, когато цялата ни същност не разпознава усещанията от миналото. Когато избирателната ни памет избира да затвори книгата, която отдавна си прочел, да затрупа спомените и да вземеш поуките си.

Преходът е онзи миг на проницание, когато истината свети с цялата си сила и единственото, което остава е да я приемеш. Нищо в живота не е същото. Нещата се променят, хората до нас не са винаги до нас, думата „вечно“ загубва смисъл и се учиш да завърташ погледа си напред и само напред.

Той е онзи момент, в който е нужно да си дадеш всичко, от което имаш нужда, за да пуснеш напълно старото. Той не е момент, в който да се преструваш, че нищо не е станало, защото знаеш, че си друг. Той е моментът на тиха истина, на прегъщане на всичко, което се е случило, защото то те е превърнало в нов човек и всяка случка ни води към ново ниво, към ново узряване, което винаги е за нашето по-добро съществуване. Пускането не винаги е лесно. Преходът е онзи момент, в който учиш нови навици, учиш се да съжителстваш с новото си „аз“. То е онзи момент, в който най-голямата обич и внимание е насочена към теб. Дай си време, дай си нужното, дай си всичко, което носи хармония на цялото ти същество, каквото и да е то.

След някои стадии в живота ни ние не сме вече същите, то е част от процесът. Всяка голяма промяна отваря непозната част от нас. То е толкова вътрешен и неусетен процес, че не го усещаш.

Ставаш една сутрин, друг, с ново усещане вътре в теб, с нов поглед. Сутрин, в която разбираш, че назад не се върви, пътят е само напред, колелото не се завърта никога назад.. или ако се опитваш да връщаш и да задържаш, цената е голямо съпротивление и страдание. Затова е нужен преходът. В моменти на тишина, да заживееш с новата промяна, да си дадеш време със себе си, да излезнат всички усещания, чувства, нужди. За да си готов за новото начало. Този миг може да е пълен с прошка, с приемане, вяра, че всичко е на мястото си, с вярата, че всичко се случва, за да ни отрие нова версия от нас. Той е свързан с вяра и примане. И иска време, както всеки нов навик.

Не сме чисти и готови за новото, ако не пуснем миналото, ако не сме си дали времето за почивка, времето да заредим, да изпратим с лекота старото, да свикнем с новото. Този процес иска време. И то е различно за всеки човек. Затова обичай себе си, дай си време. Моментът, в който си готов се усеща.

Преходът носи това усещане – „През дългите си скитания из пустинята бедуините често спирали по пътя си, но не за да си починат. Те давали време на душите си да ги настигнат. Бедуините смятали, че душата им остава по-дълго от тялото на старото място, по-трудно от тялото сменяла своя дом…“

Автор: Видислава

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close