Любовта няма почивни дни

Най-важното е да не си мъртъв. Защото смъртта идва много преди да спре сърцето. Смъртта идва, когато спре духовният живот. Смъртта идва, когато любовта си отиде…

Преминаваме бързешком по хладната земя. Поглеждаме през замъглените прозорци на колите си. Привикваме с пиковите часове в метрото. Похапваме през обедната почивка сандвич, приготвен у дома, преглеждайки набързо заглавията на вестниците. Все бързаме… И често се самоуспокояваме: „Сега – времето е такова. Сега всички живеят така. Друго темпо на живот, различен ритъм, друга динамика.” Толкова много трябва да се направи, да се построи. Толкова много трябва да се постигне. Ето защо трябва да бягаме, да бързаме, да тичаме… Затова не остава време да обичаме…

… Преминаваме през пустинята на нашия живот. Обираме огризки, парченца от някакви познания, усещания, впечатления. Изграждаме своите фантастични утопични планове. Заобикаляме се с “играчки за възрастни”. Но без да се потопим изцяло в това, което правим и виждаме. Не до самия край се наслаждаваме на впечатленията и усещанията си. Защото нямаме време. По някаква причина все нямаме време. Въпреки че ние самите не знаем защо бързаме и кой ни кара да правим това.

Човек често чувства, че може да постигне много в този живот. Той се надява на силата, разума и интелекта си…

Ние сме влюбени в себе си! Именно този нарцисизъм прави човешката душа празна, болна и незащитена.

Животът не е само търсене на храна, не е надбягване със смъртта и не е “ужасна изложба на човешките пороци”. Животът е стремеж към съвършенство, към истина, към любов. Поне аз мисля така. Любовта и доброто са учителите на света, негови вечни наставници. Но светът все пак е един непослушен ученик. И той се проявява като човек, който обича да спори и често – като неприкрит враг.

И ако все още не сме в състояние да накараме сърцето ни да бъде буен огън, в който гори Любов, нека в него има поне една малка, неугасима искрица на нашето желание да обичаме и да бъдем обичани.

Къде да намерим Любовта? На пазара? На пейката? В кулоарите на живота?
Втълпено ни е, че истински можем да се влюбим само през юношеските си години. Ако това се случи в детството – е несериозно, а в зряла възраст – е бягство от ежедневието. Но любовта няма почивни дни. Чувствата се раждат в душата извън всякакви календари. И ние трябва да бъдем много внимателни, за да не я заразим с бацила на лицемерието и досадата. Тази опасност винаги съществува за нас.

В дълбините на човешките взаимоотношения винаги трябва да има любов и доброта. Желанието да разбереш ближния, да почувстваш красотата на душата му. И ние не винаги се справяме с тази задача. За нас е по-лесно и по-интересно да „наблюдаваме измиването на чаши, съдове и пейки”, отколкото да очистим сърцето си от гняв, злоба, ненавист към хората. Например, можем щателно да проучим състава на всеки закупен продукт, за да не се отровим случайно, а в рамките на една минута да обидим човек, така да го унижим, че той да си отиде от нас с дълбока сърдечна рана. И колко време ще отнеме, за да я излекува?

Единственото, което си струва да научим в този живот, е да обичаме! По-добре да не забравяме, че живеем в свят, в който катастрофално бързо губим любовта, добротата, съчувствието, милостта. Егоизъм, самота, гордост – това е мотото, написано на знамето, което носят висопоставените. Развлечение, удоволствие, богатство – това са целите, заради които човек забравя Съвестта, Вечната Истина, Любовта.

Основното е да съхраним вниманието и съчувствието един към друг. Най-важното е да не си мъртъв. Защото смъртта не идва, когато сърцето спира. Смъртта идва, когато си отиде Любовта. И ако сега се чувствате зле, знайте, че някой ви обича. Обича ви силно!

Източник: https://dama.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...