Как напуснах работа, за да не прегоря

1 529

Преди време прочетох, че 60% от българите са страдат от синдрома „бърнаут” – или казано иначе – те са „прегорели”, напълно изчерпани емоционално по отношение на професията си. Това са хора, които обичат работата си и често остават след края на работния ден в офиса. Хора, които „горят” в това, с което се занимават. И накрая „изгарят”.

Аз също се „запалих”. Намерих сили да се справя с пожара, въпреки това, все още не мога си простя, че превърнах мечтата си в кошмар.

Аз съм от хората, които от малки знаят какво искат да работят. Не си спомням как съм учила таблицата за умножение, но знам, че положих доста усилия да науча азбуката, още преди първи клас, защото трябваше да пиша репортажи.

Сама чертаех пътя си. Всичко беше доста добре премислено – след завършване на подходящото училище и университет, следва стаж в избраната от мен телевизия, после – постоянна работа в същата медия. Бях репортер. Нямаше по-щастлив човек от мен. Бях на мястото, където най-много желая, учех се от най-добрите в занаята, а те нямаха нищо против да „крада” от тях.

Последваха години на пълно отдаване. От сутрин до вечер.

Нямах нужда от почивка – всичко, от което имах нужда, беше в този нюзрум. Всеки ден беше различен, вълнуващ. Никога не знаех какво ме очаква – денят ми можеше да започне в зоологическата градина, снимайки новородени вълци, да премине през отразяването на някоя скучна пресконференция и да завърши в Стара Загора (например), за да се отразим бума на хепатит в града. Не се уморявах. Напротив. Обичах начина си на живот.

Не знам как и в кой момент нещо в мен се счупи. Изведнъж сякаш се уморих. Спомням си една Коледа – погледнах съпруга си, преди да тръгна за работа. Почувствах се като най-нещастният човек на земята. Осъзнах, че работата отдавна е превзела целия ми живот. Така намразих мечтата си.

Оттогава това чувство не ме напускаше. Всеки ден водех битка с нежеланието да ходя на работа. Събуждах се със сърцебиене. От ужас, че трябва да отида в нюзрума. Мразех и началото, и края на работния ден, защото знаех, че утре пак съм на работа. Всъщност аз винаги бях там.

Дойде момент, в който освен професията си, намразих и живота си. Не че му имаше нещо – напротив. Беше повече от прекрасен. Но аз не бях толкова прекрасна. Особено за хората около мен.

Превърнах се в ужасен човек – нервен, избухлив. Мисля, че в този момент най-близките ми хора се страхуваха от реакциите ми – да говориш с мен беше като да ходиш по тънък лед. А под леда – минно поле.

Нямах време и за приятелите си. Те свикнаха с отсъствието ми. Постепенно ме забравиха.

Но инерцията беше по-силна от всичко. Знаех, че трябва да спра, да излезна от този вихър, но нямах сили за това. Беше ме страх – че ще загубя нещо, в което бях вложила сърцето си, времето си толкова години. Че няма да успея да се реализирам професионално по начина, по който искам. Че ще загубя „семейството си”. Просто не виждах изход.

Всеки има своята „точка на пречупване”. Достигнах своята в момента, в който изгубих любопитството си.

Рядко имаше тема, която да ме вдъхнови. Всичко беше сиво. Усетих, че това беше моментът, в който трябва да напусна. Няма по-голямо професионално самоубийство от това да ти проличи, че си загубил тръпката.

Не взех лесно това решение. Отне ми близо два месеца. Да напусна мястото, което бях превърнала в свой дом, беше най-трудното нещо. Защото до голяма степен то ме определяше – поне така смятах. Но беше завладяло до такава степен живота ми, че за друго нямаше място.

Реших и скочих в неизвестното. Без предложение за нова работа, без план за бъдещето, без желание да правя каквото и да е. Просто исках отново да си върна живота.

Да съм на Коледа със семейството си, а на Нова Година – с приятели. Да разбера, че през май наистина в България наистина не се работи. Да рисувам, да уча чужд език, да шия… преливах от „отложени” проекти.

Истината е, че проспах първите три месеца. Буквално. Беше есен, валеше, а аз бях като мечка, която се готви за зимен сън. Изключих звука на телефона си, защото когато звъннеше, ми докарваше аритмия. И до днес не е включен.

Отне ми година и половина, за да мога да кажа отново, че обичам живота си. И да му се наслаждавам истински, а не само да „преминавам с бързия влак”, макар и с първа класа.

Бих поспорила за онези 60% с психолозите. Мисля, че всеки, който влага страст в работата си, поне веднъж е попадал в този капан. Важното е да се измъкне навреме, за да изживее мечтата си пълноценно.

Две години след моето „измъкване” съм готова да се завърна на „сцената”. Да, отново в телевизия, с повече отговорности. Не мога да избягам от себе си. Но си взех поуката. Тържествено си обещах, че този път няма да раздам цялата си душа. Ще съм доста по-пестелива, защото професията вечер не ме прегръща.

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close