Изгревите на душата

Бях на брега в едно ранно юлско утро. Преди изгрев. Компания ми правеше моето тихо очакване. Сякаш износвах изгрева вътре в себе си, преди той да се роди. Душата ми празнуваше. Тя отдавна е отхвърлила всички онези празници, които се отбелязват по задължение, по принуда и „защото така трябва“. Сега душата ми ликуваше, защото с всеки дъх вдишваше и свобода, и смисъл, и свързаност. Тя винаги си е вкъщи в тишината, в простотата и в уединението.

sunrise-sky-1532091_960_720

Празнувах, защото обичам юли и обичам морето, което винаги е било един от най-истинските ми домове. И защото обичам изгревите – всички обещания, които носят, всички нови надежди, всички онези безброй „да“ на живота, които едно утро изрича – всички чувства, които предстои да изпитаме и изразим, всички наши постъпки, които ще ни дефинират като личности, всички думи, всички онези мънички жестове, които ще обрисуват вътрешния ни свят и ще го направят разбираем и за нас, и за другите, всички наши победи, които можем да извоюваме, целия смисъл, който можем да сътворим, всичката обич, която можем да раздадем. В един ден. В един живот. Стоя на пясъка и мисля за началата, за съмването, за прозренията, за осъзнаванията. За целия потенциал, който един изгрев носи.

За целия потенциал, който един човешки живот носи.

Гледам как слънцето бавно се ражда на хоризонта. Със затворени очи пак го усещам – по топлината на лъчите по кожата ми. Както всяко хубаво нещо в живота – има смисъл, защото те стопля, сгрява отвътре или кара теб да предадеш от своя огън някому. Гледам как слънцето израства пред погледа ми – ярко, красиво, силно – и се питам в кой момент човек ражда сам себе си, кога достига цялостност, завършеност, кога изгрява с всичкото свое бъдене, цялото свое можене, цялата своя зрялост и осъзнатост.

Винаги съм усещала и възприемала работата ми на психотерапевт като привилегия заради възможността да бъда свидетел, да бъда сътворец, да споделям моменти на търсене и намиране, задълбочаване и извисяване, объркване и яснота, пренареждане, променяне, преизграждане, преосмисляне, преЖИВяване. Моменти на самоопределяне отвъд страхове, предразсъдъци, сковаващи норми и правила, отвъд чужди диктати и жестоки забрани. Моменти на свързане с онази наша същност, която просто Е, която няма нужда да играе пиеси, дирижирани от собственото его или от чужди ръце и умове. Онази наша същност, която в своята честност със себе си и света моли за помощ, когато е долу. Която казва „Не“ и брани границите на Аз-а дори при най-малкия намек за

нахлуване, задушаване, контролиране

Която привлича към себе си с добронамереност, спонтанност, обичане и даване, а не защото впримчва, емоционално изнудва или пък вменява вина. Онази същност, която полага усилия, твори, осъществява. Същността, която жадува за живот, а не го разменя на безценица за илюзии и самозалъгване, жажда за всеобщо харесване и одобрение, мнима сигурност, статус и имидж. Когато забравяме тази наша дълбока същност, тя обаче се сеща за себе си и ни припомня. През страданието. Защото когато избираме бягането, криенето, дистанцирането, компенсирането пред откриването, доверяването и свързването, душата ни страда. И се появява симптомът – на физическо или психично ниво. Сякаш за да ни подскаже, че живеем в разрез със собствената си истина. За да ни подскаже, че всъщност не живеем.

girls-407685_960_720

Душата ни страда, когато избираме да останем хванати в капаните на дисфункционалните механизми на нашето минало, без да се изправим пред тях, да ги осмислим, осъзнаем, преработим.

Когато решаваме да влачим веригите на вината, свръхотговорността, конформизма, апатията.

Когато избираме слепотата пред осъзнатостта. Защото слепотата Е наш избор.

Когато преминаваме през живота си, без да учим уроците си, без да разчитаме знаците, без да търсим първопричините, без да докоснем познанието.

Когато удобството на манипулацията е предпочетено пред благородството на честността.

Когато всички „Не заслужавам“, „Не мога да се справя“,  „Не струвам“  ни служат, за да се самосъжаляваме, да боксуваме в безсилието и ината си, да търсим обгрижване и прехвърляне на нашата отговорност върху другите. Вместо да зачеркем всичките „не“-та отпред най-вече в съзнанието си.

Когато вторичните печалби от болестта ни държат в състояние на оправдана зависимост.

Когато се идентифицираме с чужди модели на мислене, чувстване, живеене.

Когато трагично бягаме от въпроса „Ние кои сме? За нас какво е ценно? Какъв живот ние искаме да живеем?

Когато вече навършили пълнолетие, продължаваме да прехвърляме отговорността за нашето нещастие върху пропуските, дефицитите и грешките на нашите родители.

Когато отказваме да им благодарим за всичко ценно, на което са ни научили, всичко, което са ни дали, всички техни душевни богатства, които са споделили с нас.

Когато отказваме да се превърнем в родители на себе си и продължаваме да сме зависими от одобрението, подкрепата, грижата, опората на родителите си. Когато се идентифицираме с тях и не се чувстваме самостойни индивиди.

Когато отказваме да пренапишем сценария на живота си по онзи начин, който отговаря на нашия собствен духовен ръст.

Когато отказваме да изоставим илюзията за собствената ни непогрешимост.

Когато отказваме да осъзнаем как ние сме част от цялото и как цялото се съдържа в нас.

Когато любовта ни е удобна, прагматична, цинична, егоцентрична, изискваща, задушаваща.

Когато любовта всъщност не е любов.

Когато бягаме от осъзнаването, че ние сме нашето пътуване – онзи път, по който тръгваме, или онзи, по който никога не поемаме. Ние сме нашите избори – онези, които правим, или онези, от които бягаме. Ние сме нашите думи – онези, които изричаме, или онези, които премълчаваме. Ние сме обичта ни – онази, която творим и раздаваме, или онази обич, която унищожаваме. Всеки миг е шанс да преосмислим пътя си и да го извървим по по-достоен, по-мъдър, по-човечен и по-щастлив начин.

Ако слънчевият изгрев е един-единствен в деня и изпуснем ли го, отишъл си е в своята невъзвратимост, то изгревите на душата в един-единствен ден могат да бъдат безброй – при всяко почувствано дълбоко и изразено „Обичам те“, при всяко осъзнато „Прости ми“, „Прощавам ти“, всяко едно смело „Трудно ми е, но ще го направя“, всяко едно осмислено „Има смисъл“, всяко едно доблестно „Ще бъда искрен с теб“, „Благодарен съм“, „Знам кой съм“, „Важен си за мен“, „Грижа ме е“, „Струваше си“. Стига да не оставим тези моменти да си отидат от нас. А уловим ли ги, всеки миг от деня се превръща в разсъмване.

Автор: Мартина Бандрова

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...