fbpx

И тогава тя почваше отново да копнее за него…

1 308

Още избрани цитати от романа „Тютюн“ на Димитър Димов, напуснал света на живите преди 51 години

Димитър Димов се ражда на 25 юни 1909 година в град Ловеч. Определян е като „чудак“ от съучениците си и хранел нескрит интерес към книгите, физиката и химията. През 1918 г. майка му се жени повторно за Руси Генев – също офицер, както първия баща на писателя. Докато живее в София, Димов получава гимназиалното си образование в Първа мъжка гимназия (1928). Пастрокът му завършва право и започва работа като тютюнев експерт – доходоносна професия, споделеният опит от която дава на младия писател познавателната основа за написването на най-известната му творба.

През 1928 г. Димитър Димов постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. През това време е силно ангажиран и когато завършва през 1934-а като доктор по ветеринарна медицина, той вече е започнал работа по първия си роман. Междувременно постъпва на работа в Софийския централен бактериологичен институт, по-късно е командирован като микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас.

Председател на Съюза на българските писатели от 21 март 1964 г. до смъртта си. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966-а в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теорията на отражението. От 1942-ра Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура’“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Писател с подчертано демократични позиции, Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на Зигмунд Фройд, Фридрих Ницше, Анри Бергсон и творчеството на Октав Мирбо.

Димитър Димов умира на 1 април, през 1966 година.

Свързано изображение

Димитър Димов

Почитаме паметта му с откъси от незабравимия му роман – „Тютюн“:

“Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”

“С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора.”

“Тя усети изведнъж, че все пак нещо ѝ липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогниваше съзнателно, за да не я върне към миналото ѝ. Тя го усети внезапно и бурно. Това вече не беше той, а само вълнението, което изпитваше към него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.”

“И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”

“- Защо ме гледаш така? – насмешливо попита той.

– Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… – отговори тя – Ти не съзнаваш какво става с нас тази вечер!…Ти не виждаш, че се връщаш към мене, зашото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.”

“Стори ѝ се, че в душата ѝ умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта ѝ.”

“Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост,..”

“Познатият глас, тъмните очи парализираха мисълта ѝ, подчиняваха волята ѝ, обхващаха цялото ѝ същество с магията на октомврийския следобед преди четири години, когато го видя за първи път. Някаква сила я тласкаше отново към мъчителното и сладостно чувство на миналото.”

“- Защо се смееш? – възмутено попита тя.

– Защото ми харесваш. – отговори той.

– Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш.

– Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.”

“Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с удачната красота на драмите и пороците си.”

“По гръбнака ѝ преминаха парливи тръпки. (…) Винаги нещо ѝ подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов.”

“Слабите, неуловими, всекидневни пориви към него се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко.”

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.”

“Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че действителният свят беше много по-широк и богат от мечтите.”

“Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко…”

“Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необяснимата сложност на нещата ,хората и събитията…”

“Демокрация?… Ето ви демокрация!… Стачки, безредици, класова омраза… всичко друго, но не и творчески труд!…”

“Стори ѝ се, че в душата ѝ имаше нещо прогнило и безнадеждно, от което дори чувството за собствено уважение вече я спасяваше трудно.”

“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта ѝ към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата ѝ незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”

 “Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?”

Заглавна снимка: Кадър от филма „Тютюн“, 1961 г., режисьор Никола Корабов, оператор Въло Радев

Димитър Янков, ARTday.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close