Гладът, който превръща “имам” в “нямам”

Имате ли всичко необходимо, за да ви е добре в момента?

Някои от нас винаги живеят с усещането, че нямат, че е нужно още и още, за да бъдат щастливи. Често карат околните да се чудят – ама тя има толкова много, какво повече й трябва?

Те не знаят, че има невидим механизъм, който може да превърне всяко “имам” в “нямам” и да ни остави неудовлетворени, вечно преследващи изплъзващото се задоволство. Тук няма значение за колко умни се мислим – механизмът е такъв, че не го забелязваме.

Наскоро бях в апартамент, в който пространството толкова преливаше от вещи, че човек не можеше да намери нищо – шкафовете бяха толкова пълни с чинии и съдове, че домакинът не ги отваряше, а ползваше една чиния и една чаша, които държеше на мивката.

Имаше толкова много дрехи и шапки, че стояха натрупани на купчини  и никоя от тях не можеше да бъде намерена лесно.

Имаше запаси от какво ли не! Имаше толкова вещи наоколо, че нищо не можеше да бъде намерено, извадено и ползвано. А щом беше необходимо усилие и ровене, човекът се отказваше и си купуваше ново. Многото “имане” му създаваше неприятното усещане, че “няма”. Няма това, което му е нужно, няма свободно пространство, няма уют.

Казах си – този човек не вижда ли какво си причинява? Но понеже винаги първо забелязваме своите проблеми на чужд гръб, после се запитах – а как е при мен?

И, разбира се, веднага забелязах собствената си склонност да складирам твърде много неща. Интересно, че дотогава не ми беше правила впечатление.

Какво кара мен, а и много други хора, да купуваме и събираме вещи?

Една от причините е чувството за сигурност, което предметите дават. Те са спасението от неприятна ситуация, която сме преживели в миналото. В далечното минало, за което вече нямаме спомен, защото сме били малки бебета. Когато сме били гладни, но не сме получавали храна, защото часът за хранене още не е дошъл, а мама спазва график. Или сме копнеели да ни гушнат, но мама не е искала да ни разглезва или е била уморена. Или сме искали да сме до мама, която ни дава сигурност и любов, но тя е трябвало да ходи на работа.

Разбира се, майките рядко сами си измислят графици или правила кога да държат детето, и кога – не. Обикновено те следват това, което обществото смята за правилно в момента, дори да е в противоречие със собствените им чувства и майчин инстинкт.

Но каквато и да е причината, малкото бебе не може да я разбере. За него остава само усещането, че да си гладен е страшно, да си сам е страшно – тогава се чувстваш ужасно безсилен и понеже няма представа за време, не знае колко дълго ще трае това. Ще успее ли да издържи или ще умре?

Така гладът става тъмната сянка, която ни плаши и като възрастни. Не различаваме подробности в нея, но се втурваме да се запасяваме с храна, за да не умрем от глад. Или се стараем да бъдем интересни и в центъра на вниманието, за да не умрем без компания. Или се запасяваме със знания, за да бъдем важни и ценни за другите и да не ни изоставят. Или, напротив, се опитваме да докажем на себе си, че нямаме нужда от нищо, като спазваме стриктни диети или нарочно се подлагаме на лишения.

Само че, докато сме заети с трупането на “имане”, забравяме да му се насладим. За нас става важно не толкова приятното усещане от храната или компанията, а това, че тя ни спасява от глада.

Вечногладните не умеят да получават и това е една от причините за несекващия им глад. Позицията на нуждаещия се, който се чувства безсилен и нежелан, силно ги плаши от детството насам. Затова се самоубеждават – “Аз мога да се справя сам с всичко!”.

И избират да са на позицията на даващия. Като, разбира се, очакват другите все пак да се погрижат за тях, защото, докато дават, собствените им пренебрегнати нужди не изчезват.

Но когато получат нещо от друг, това им напомня за нуждата им от друг човек и от грижа, а това е плашещо и събужда неприятните стари чувства. “Не, аз нямам нужда от друг!”. В паниката си може да “побягнат” надалеч. Или веднага се заемат да върнат обратно услугата. Или започват да омаловажават това, което са получили и да обиждат човека, който им е дал нещо. Като си казват: “Това, което получих, не струва! Значи аз не съм нуждаещ се и всичко е наред.” Това не им пречи после да хленчат, че “нямат”.

Този порочен цикъл се върти през целия живот. Задачата му е да потвърди вътрешната увереност, че няма истинска любов и грижа, че никой нищо не иска да  даде просто ей така, от добра воля. Как да обичаш тогава околните? От една страна, им раздаваш всичко, което можеш, а те не ти връщат нищо. Или ако ти върнат, приемаш това като знак да започнеш да даваш още повече или направо се обиждаш, че ти дават не каквото трябва.

Как да излезем от порочния кръг? Най-трудно е да го забележим, въпреки цялата болка, която ни носи. Но ако вече знаем каква игра играем, може да се запитаме: Как разбирам, че искам нещо? Какво се случва с мен в такъв момент? Как показвам, че имам нужда от нещо? Мога ли да опитам да не връщам веднага всяко добро и всеки жест на внимание, които получавам? Какво е за мен просто да дам благодарността си?

Ако отговорите честно на тези въпроси, може да се изненадате от това, което ще научите за себе си. Да, вероятно ще ви заболи. Но едва след като се изправите пред тази болка е възможна промяната към по-пълен живот. Това обаче изисква време и смелост. А ако срещата с болката ви плаши, можете да направите още нещо за себе си – да си осигурите съюзник и подкрепа в овладяването й – професионален психотерапевт.

Елена Енева

психолог

0886 135303

www.tukisega.info

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...