Елиф Шафак: Не искам религията да отнема вярата

„Трите дъщери на Ева“, десетият роман на Елиф Шафак, позната у нас с бестселърите си „Любов“, „Чест“, „Копелето на Истанбул“, изследва някои от най-злободневните екзистенциални, социални и политически проблеми. Религиозната принадлежност, последствията от изборите, които правим, и феминизмът са сред темите, пред които се изправят Грешната, Набожната и Раздвоената. Книгата е дръзко изследване на мюсюлманската идентичност, защитавайки я, публикувана за пръв път около периода на американската „мюсюлманска забрана“, инициирана от президента Доналд Тръмп. Всичко това прави посланието й още по-въздействащо. Чрез своите герои Шафак говори открито за опасностите от религиозния екстремизъм и политическите репресии, осъждайки догмите и призовавайки читателите да възприемат ценността на съмнението. Ето какво споделя световноизвестната писателка пред „Гардиън“.

– Ако градът беше човек, как щяхте да опишете Истанбул?
– Истанбул е жена – активна участничка. Тя е град на конфликт и съпротивление. Но алчността разрушава Истанбул – навсякъде, където отидете, ще видите облагородяване – без да се обмисли или да се вземе предвид историята на града.

– В лекцията си за „Ted“ на тема „Политиката в художествената литература“ през 2010 година казахте, че критиците понякога очакват от вас да пишете тъжни истории за мюсюлмани. Защо?
– Заради политиката на идентичността – ние, за нещастие, все повече се ограничаваме до племена. Явно, че очакването е писателите от всяко племе да разкажат история за него. Аз съм туркиня, но съм и много други неща. За мен въображението е желанието да преминаваме границите. Когато пишем, можем да бъдем много неща.

– В „Трите дъщери на Ева“ има размисли над вярата. И вие ли – подобно на героинята ви Пери, виждате Бог като натрапник?
– Тези от нас, които стоят от ляво – при либералите, не са свършили добре работата си в обсъждането на другата страна на вярата. Вярата не е задължително религиозно понятие. Когато се преместите в друга държава –  защото изпитвате нуждата да го сторите, това е вяра. Когато започнете да пишете книга, без да имате представа дали тя ще бъде успешна – това е вяра. Когато се влюбите и не знаете дали този човек ще направи живота ви щастлив и все пак рискувате – това е вяра. Не искам религията да отнема вярата. Искам си обратно разбирането за вяра.

– Стигнах до средата на вашата смразяващо далновидна книга, в която има и терористичен акт – точно по времето, в което се случи трагедията в Истанбул. Как се почувствахте, когато чухте новините?

– Бях съкрушена и ужасена от пропитите с омраза изказвания, в които ислямистки групировки обвиняват жертвите си в честване на християнски празник. Докато пишех книгата, се вгледах внимателно в турското общество и в неговата психика. Страхът е във въздуха. Напрежението се усеща постоянно. Едва доловимо, но плътно. Забелязвах го във всяка сфера. Нещо гръмва в кухня в Истанбул и всички се хвърлят на пода, мислейки, че това е бомба. Нямаме време за размисли. Нямаме време дори да тъгуваме. Това е, която исках да уловя в книгата си.

– В „Трите дъщери…“ има харизматичен учител -професор Азър. Имате ли учител, който ви е вдъхновил?
– Не вярвам в герои. Хората ме питат на кой от своите женски персонажи оприличавам най-много себе си – на Грешната, Набожната или на Раздвоената. Аз не съм нито една от тях. Ще ви споделя моя тайна – обичам да се крия в мъжките персонажи в книгите ми. И точно в професора се опитах да вложа частица от себе си.

– Мона, една от главните героини в книгата, ви е горда да се забули. Разбирате ли нейната гледна точка?
– Много жени се питат защо други избират да покриват косите си. Трябва да разберем отговорите на този и на още серия въпроси. Това е едно от най-големите предизвикателства за феминизма в днешно време. Тревожното е, че когато жените биват разделени на категории, печели статуквото – патриархата. Това е голям проблем в Средния Изток, защото жените там живеят сякаш на острови. Консервативните със забулените глави са на един остров, а съвременните със светските разбирания – на друг. Те не виждат, че помежду им има нещо общо. Ако бяха сестри, щяха да бъдат изправени пред много предизвикателства.

– Родена сте в Страсбург и сте отгледана от самотна майка – как това повлия върху вас?
–  Оказа голямо влияние. Не виждах баща си често. Запознах се с двамата си полубратя, когато бях по средата на 20-те си години. Трябваше да свикна, че съм другото дете. Баща ми беше добър баща към синовете си, но лош към мен. Отне ми много време да приема, че някой може да преуспява в много неща и да се провали в едно. Когато майка ми се върна в колежа, ме отгледа баба. Нарекох я Anne – майка на турски, а истинската ми майка – Abla, т.е. по-голяма сестра.

– И майка ви е станала дипломат?
– Беше необичайно, но тя учеше усилено – беше лингвист. Така и не се омъжи повторно. Успя, благодарение на подкрепата на моята не толкова образована баба.

– Кога разбрахте, че ще станете писателка?
– Започнах да пиша от ранна възраст, защото бях самотно дете. Животът ми беше скучен, а светът, който създавах – много по-цветен. Наясно съм с притегателната сила на историите. Стефан Цвайг пише за нуждата да се скрие в творбите си, щом светът наоколо полудее. Разбирам това, но мисля, че е време ние, писателите
да излезем от пашкулите си и да заговорим открито.

– Общувате ли с читатели от Турция?
– На представянията на книгите ми идват феминистки, либерали, жени с бурки, суфисти, кюрди, евреи, арменци, гърци, хора от ЛГБТ обществото. Може и да не поделят хляба си заедно, но за мен различията им са важни. От политическия елит винаги съм получавала негативно отношение. Да бъда писателка от турски произход е сякаш да получавам шамар от едната страна и целувка от другата.

– Чувствате ли Лондон като свой дом?
– Да. Но е възможно човек да има няколко родни места. Ако сами сте избрали да напуснете страната си, макар и да е тъжно, това ще ви обогати духовно и интелектуално. Винаги ще нося Истанбул в душата си.

Източник: Стандарт

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...