Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия

“Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си.”

За осъзнаването на собствената сянка, плодотворните разногласия и пътуването към себе си – Детлефсен и Далке в „Болестта като път”

Специфичният начин, по който един човек се отнася към друг, проличава най-ясно в партньорството, но може да се пренесе и върху всяко лице, с което контактуваме. За да можем по-добре да разберем взаимната връзка между бъбреците и сферата на партньорството, може би ще е полезно най-напред да разгледаме по-подробно скритите психически причини на едно партньорство.

На полярността на нашето съзнание се дължи, че ние не осъзнаваме своята цялостност, а се отъждествяваме винаги само с един отрязък от съществуващото. Този отрязък наричаме Аз. Това, което ни липсва, е нашата сянка, която ние по правило не познаваме. Човек постоянно е принуден да осъзнава непознати досега и неосъзнати елементи от сянката и да ги интегрира в своята идентификация. Този „учебен процес” не може да бъде завършен, докато не се сдобием със съвършено съзнание – докато станем „здрави”. Това единство обхваща цялата полярност в нейната неотделимост, следователно също и мъжкото и женското начало.

Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единство. Андрогинен не бива да се бърка с хермафродитен; естествено, андрогинността се отнася до психичното ниво – тялото запазва своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява повече с това (подобно на малко дете, което физически също има пол, но не се идентифицира с него). Целта на андрогинността намира своя външен израз в безбрачието и в одеждите на свещениците и монасите. Да бъдещ мъж значи да се идентифицираш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при което мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас.

На пръв поглед това звучи парадоксално и затова може би толкова рядко се разбира. За познанието и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. За това му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женска част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; същото важи за жената. Можем да си представим сянката като напластена. Има много дълбоки пластове, които предизвикват у нас ужас и от които адски се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзнаване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбваме се в него.

Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в края на краищата, винаги е в нас самите. Говорим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъзнаем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сянка, с който още не сме готови да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, защото той ни липсва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собствената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор всъщност са затруднения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас винаги е двойствено – то ни привлича и плаши едновременно. Също така двойствено е обикновено и нашето отношение към партньора – ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и заедно с това да се отървем от него, намираме го едновременно и прекрасен, и отвратителен. Във всички дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме” нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат – това всеки го знае и все пак винаги отново и отново се учудваме „как тъкмо тези двамата са се събрали, когато съвсем не си подхождат”. Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или – образно казано – всеки оставя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателната сфера – това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата окръжаващата среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно партньорство, защото единствено когато „обработва” своята сянка чрез другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни, или поне – нека оставим настрана идеалния случай – станали са поздрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги интегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не можел да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те преобладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос. Подложи ли се някой на психотерапия, партньорът нерядко се оплаква, че другият толкова много се е променил… (“Ние искахме всъщност само симптомът да изчезне!”)

Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв случай обещанието за „вечна любов” се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил – или, другояче казано, – когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, когото обичаме, като проекционна плоскост е вече изпразнен – отсъства привличане и отблъскване, – любовта е вечна, т. е. станала е независима от времето, понеже е осъществена в собствената душа.

Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към материалното. Те свързват любовта с формите на проявление, вместо със съзнателни съдържания. При такова поведение преходността на земното става заплаха и тогава човек се надява да се срещне отново със своите „обични близки” в отвъдното, а пропуска да забележи, че „отвъдното” винаги е тук. Отвъдното е сферата отвъд материалните форми. Нужно е само всичко видимо да се преобразува в съзнанието и човек вече е отвъд формите. Всичко видимо е иносказателно – защо да бъде по-различно при човека?

Видимият свят трябва да стане излишен чрез нашия живот – това важи също и за партньора ни. Проблеми се създават само когато двама души различно „използват” своето партньорство, като единият преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голямата скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си. Любовта иска да бъде едно – и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел.

От „Болестта като път”, Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке, 2 част

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...