Думите, които си струва да кажем, когато някой скърби

Един човек разказва как негова позната попада в ужасна катастрофа, слез която тя е осъдена да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, с усещане за непрестанна болка и откраднати надежди.

И той изрича думите, които колкото и пъти да чувам, не спират да ме шокират – той ѝ казва, че трагедията е довела до положителни промени в живота ѝ. Думи, които не са нищо по-малко от емоционално и душевно насилие: „За всичко, което се случва, има причина.“

Той смята, че нещо е трябвало да се случи, за да помогне за нейното израстване. Но подобни глупости са опустошителни. И категорично неверни.

Това смята терапевтът Тим Лорънс. В статия, публикувана в сайта Upworthy, той споделя своя опит за скръбта, подкрепата и изцелението.

След всички години, в които съм работил като съветник на хора в тежки ситуации, това което ме впечатлява е колко устойчиви са тези клишета. И най-лошото е, че те ни пречат да направим единствето, което трябва да направим в ситуациите, в които животът ни се е преобърнал – да скърбим. Ето каква е истината: както казваше моя ментор, Мегън Девайн:

„Някои неща в живота не могат да се поправят. Могат само да се понесат.“

Скръбта е брутално болезнена. Тя не ни връхлита само, когато някой умре. Когато една връзка се разпадне, скърбим. Когато възможностите ни са разбити, скърбим. Когато заболеем тежко, отново скърбим.

Да загубиш дете не е нещо, което може да се оправи. Диагнозата нелечимо заболяване не е нещо, което може да се оправи. Тези неща може само да се понесат.

Нека бъде ясно: ако сте изправени пред трагедия и някой ви каже, че по някакъв начин тази трагедия е трябвало да се случи, за нея има причина, ще ви направи по-добри или, че ако поемете отговорност, това ще оправи нещата, имате пълното право да отстраните този човек от живота си.

Да, разрухата може да доведе до растеж, но често не е така. Често тя съсипва живота. И отчасти това е, защото бързаме да заменим мъката със съвети. С клишета.

Сега живея необикновен живот. Имах благодатните възможности да изградя за себе си неконвенционален живот. Но загубата само по себе си не ме е направила по-добър човек. В някои отношения, тя ме втвърди.

Докато загубата ми помогна да съзнавам и да бъда съпричастен с болките на другите, тя ме направи и по-склонен да се крия. Гледам по-цинично на човешката природа и проявявам по малко търпимост към онези, които не знаят какво причинява загубата на хората.

Като предлагаме баналности и съвети на хората, които твърдим, че обичаме, ние им отнемаме правото да скърбят.

Цял живот ще живея с вината на оцелелите. Накратко, болката ми никога не си е отишла, но съм се научил да я насочвам в работата ми с другите. Но да кажа, че загубите ми по някакъв начин е трябвало да се случат, за да може дарбите ми да се развият означава да погазя паметта на всички, които изгубих прекалено рано, всички, страдали ненужно и всички, които са преминали през същото изпитание, но не са оцелели.

Просто няма да го направя. Нама да предположа, че Бог ми е дал живот, вместо всички други, за да правя това, което правя сега. Или че съм оцелявал, защото съм бил достатъчно силен, или, че съм „успял“, защото съм „поел отговорност“. Мисля, че хората казват на другите да „поемат отговорност“, когато самите те не разбират. Да кажеш на човек, който скърби „да поеме отговорност“ е доброжелателна мастурбация. Или с други думи, лицемерие.

Да разбираш е по-трудно от това да позираш. Не можете да „поемете отговорност“ за това, че сте били изнасилени, или за това, че сте загубили детето си. Можете да поемете отговорност за това как сте избрали да живеете в началото на ужасите, които ви сполетяват, но не и да изберете дали да скърбите. Когато адът ни навести, не можем да избегнем мъката. Ето защо съветите и фокусът върху „решенията“ са толкова вредни – защото отнемат на хората правото да скърбят.

По този начин лишаваме някого от правото да бъде човек. Крадем част от свободата му в момента на най-голяма несигурност и отчаяние.

Скърбял съм много пъти през живота си. Страдал съм от съсипваща вина. Хората, които помогнаха – единствените, които помогнаха, бяха тези, които просто бяха до мен.

>>

Тук съм, жив съм, защото те избраха да ме обичат.

Те ме обичаха в своето мълчание, в желанието си да страдат заедно с мен и до мен. Те ме обичаха в желанието си да бъдат заедно с мен така некомфортно, така съсипано, както бях аз, дори само за седмица, час, дори няколко минути. Повечето хора нямат представа колко силно е това.

Изцелението и трансформацията са възможни. Но само ако допуснете скръбта. Защото тя не е препятствие. Препятствията идват по-късно. Изборите как живеем, как понасяме това, което сме загубили, как създаваме нова мозайка за себе си.

Нашата култура обаче третира скръбта като проблем, който трябва да се преодолее, като болест, която трябва да се излекува. Правим всичко възможно да я трансформираме, да я избегнем, или да я игнорираме. Когато някой преживее трагедия, открива, че не е заобиколен от хора, а от баналности. И така, какаво предлагаме вместо „За всичко, което се случва, си има причина“?

Последното, от което се нуждае скърбящият, е съвет. Светът му се е разпаднал. Да допуснеш някого в този свят е огромен риск. Да се опитаме да „поправим“, да рационализираме или да отмием болката, само задълбочава ужаса.

Вместо това, най-силното, което можете да направите, е да признаете. Да кажете буквално думите:

„Признавам болката ти. Тук съм, с теб съм.“

Обърнете внимание – да съм с теб, не да направя нещо за теб. Не е нужно да правите нещо, а да бъдете заедно с човека, когото обичате, да страдате заедно с него, това е много по-силно от всякакво нещо, което може да направите. Няма по-силен акт от признаването. То не изисква никакво обучение, никакви умения – просто желанието да присъстваш, и да присъстваш, докато е необходимо.

Бъдете там, бъдете с човека. Не си отивайте, когато се почувствате некомфортно, или когато почувствате, че не правите нищо. Тъкмо тогава е моментът, когато трябва да кажете: „Признавам болката ти. С теб съм“.

Защото тъкмо там – в сенките на ужаса, в които рядко си позволяваме да влезем, се намира началото на изцелението. Лечението започва, когато имаме до себе си хора, които са готови да навлязат в това пространство заедно с нас. Всеки скърбящ човек на света има нужда от тези хора. Моля ви, бъдете един от тях.

От вас има нужда повече, отколкото можете да си представите. И ако се окажете в нужда от такива хора, открийте ги. Със сигурност ще ги видите край себе си. А останалите може да напуснат.

Източник: http://www.obekti.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close