Другият наш възможен живот

478

За възможността да бъдем автори и редактори на битието си.

Светът е разомагьосан – казва една моя приятелка. Или може би само на нас, които израснахме с игри на улицата, ни се струва така. Телефонът имаше шайба, помните. Говорихме, докато ни изключваха от централата, вероятно служителката вече се беше наслушала на нашите тийнеджърски вълнения. Отиваш на среща и, ако човекът е там, добре. Ако ли не, отиваш до пощата, вземаш жетон и звъниш на въпросния вкъщи. Той обаче може да не е и там. И толкова, чакаш си с томче на Рембо под мишница или си тръгваш. Няма телефони, фейсбуци, вайбъри и прочие, по които да предадеш на абоната недоволството си.

Хората се намират или не, в крайна сметка се намират все някога, ако го желаят.

То и сега е така де.

Към днешния ден всички сме достъпни по всяко време. Нещо повече, липсата на постоянни съобщения и комуникация, достигащи до нас, ни кара да се чувстваме несъществуващи. Степента на нашето съществуване в социалния свят се измерва с интензивността на комуникацията, с тититкането и бибиткането на месинджърите, които свидетелстват, че някои отсреща се интересува от нас. Черно на бяло. Екзистенциалният въпрос  – „ Съществувам ли?” се определя от едни абонати, които показват харесване към твоята личност, дейност и снимков материал. Ако никой не го е грижа, явно трябва да се постараеш да ангажираш аудиторията повече. Да отидеш до някой топ курорт, да махнеш един, два пласта жилетки и хавлиени чорапи от аутфита си, да постнеш мъдрост под формата на кратки, но бликащи от съдържание и емоционален зяряд цитати, защото кой днес има време да чете книга все пак. Да върнем малко лентата назад. Как почна тази история?

С един брилянтен ход. Някой някъде, чието име вече знаем, е познавал човешката природа, склонности и нагласи толкова добре, че ги е превърнал в нещо конвертируемо. Откакто съществува маркетингът, че и преди него, ни продават неща чрез други неща. Тези вторите, са нещата, които ние истински искаме, но не можем да си купим. Вече знаем,

продават ни широки усмивки зад паста за зъби, семейно щастие зад маргарин, страст и любов зад сладолед. Даже тоалетна хартия зад предвидлива майка, която държи на комфорта на изнежените задните части на семейството си.

 Ив Сен Лоран бил казал, че любовта е най-добрата козметика, но козметиката се купува по-лесно. Та това е духът. Как да бъде използвано най-изконното желание ти да си протагонистът на сцената и създателят на сюжета обаче?

Човекът в дъното на една социална мрежа се е сетил как да ни продаде най-желаната стока някога – нашия друг възможен живот.

Да бъдеш създател на собствената си реалност. Всички знаем колко е трудно това в истинския живот. Много неща зависят от нас, но други като статус, любов, обкръжение са не всякога постижими чрез целенасочени усилия, но могат да бъдат демонстрирани въвFacebook, без зад тях да стои реално обстоятелство. Тази реалност е модифицирана и силно селектирана. Ние решаваме какво и как да покажем, в каква светлина и с какви атрибути да го поднесем. Както пише на опаковкатите за храни – това е предложение за поднасяне. Тя е фотошопирана. Тя е предложението и виждането ни за „сервиране” – на нашите ценности, нашите преживявания и най-вече нашата идея за това, как да изглеждаме в очите на другите.

Случвало ми се е да си представям даден физически привлекателен мъж от обкръжението ми  – как би изглеждал  на дивана ми с чаша вино, а как би изглеждал на Facebook страницата ми. Двамата прегърнати, целуващи се, тичащи безгрижно по плажа и демонстриращи безметежна любов и свързаност. Хубави филмови кадри, мога да ги режисирам добре. Чисто естетически изглеждат издържани, а имат и друга определена добавена стойност – могат да намигнат реваншистки на определени индивиди. Но извън естетическото обстоятелство, което ще пожъне n на брой лайкове и още повече завист, какво се предполага, че трябва да правя с този манекен? Извън фотосите и нагласената реалност ще се налага да се търпим, да не кажа обичаме. Там той вече няма да обслужва моите потребности, красивата му усмивка няма да бъде достатъчна, защото аз всъщност винаги съм харесвала не красавци, а странни птици. Но разбира се, тази пукнатина в презентацията се вижда на едно по-дълбоко ниво.

Четох някъде наскоро, че най-опастният човек, бил този без Facebook профил – не знаеш къде е, нито пък за какво си мисли. А на какво психологическо декориране подлагаме онова, което се споделя там? И се чудим кое е истината и коя е грешната следа сред нещата в „дневника“.

Тази сутрин сложих телефона в чантата в полза на софийската реалност на августовска сутрин навън. От един прозорец звучеше Зепелин,  в цветарника бяха засяти ягоди, а до него се мъдреше бурканче с мед. Това не бих могла да го режисирам.

Автор: Свилена Николаева

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close