fbpx

Дневникът на една свободна жена

488

И така… новото начало ми се струва като бонбон, чийто вкус предугаждам, надявам се да е сладък, но не зная, че има ядро от горчица. Голямата ми любов е останала на стария ни адрес, където са и пералнята, печката, домакинската ми гордост, спалнята и банята с отвратителни кафяви орнаменти. Спомените съм оставила в кутия за обувки, където снимките от преддигиталния период са в насипно състояние. Досущ като самочувствието ми в момента. Три години събирах смелост и доказателства, за да тръшна вратата на семейния живот след себе си. До края се надявах, че емоциите ми са силно завишени, че претенциите ми са по-големи и от тях дори, че това, което всеки ден се случва, не е това, което е. Приключих. След дълги драматични разговори, след пулсиращи в главата ми мисли какво следва оттук насетне, след три сака с дрехи, дете на 4 години и прав път без посока.

И ето ме. Сама, на 33 години. В София съм. Без жилище, без брак, без драматични разговори. Детето е на село. Не зная как приема тази ситуация. Чувствам се виновна. Синът търси баща си. Но е при баба си. А майка му си търси квартира. С печка, пералня и баня с по-красиви плочки. Намерих я тази нова къщичка, в която внесох трите сака с дрехи. И себе си – объркана, работеща на три места. Нямах време да мисля, вечер заспивах като упоена, сутрин се събуждах и препусках през работните си места и задължения като кобила. Приятелите ми ме питаха добре ли съм, помагаха ми, бяха плътно до мен.

Свободна бях, но сърцето ми беше уплашено. Чудеше се кога бащата ще се обади на сина си, ще го потърси ли изобщо. Защото той обясни тържествено на изпроводяк как веднага ще си свие ново гнездо, ще си има нови деца, а за нас ще забрави. Не го потърси 3 месеца. Но когато дойде рожденият ден на сина ни, чухме се, разбрахме се някак, доведох детето в София, за да празнуваме – някак. После то остана още малко при баща си. А когато се видяхме пред един фонтан в центъра, за да го взема, разбрах, че няма да ми го даде. Сбихме се. Дърпахме детето, то плака, аз ревях и крещях. Тръгнах си напълно съкрушена. Нямам спомен къде съм вървяла и при кого съм отишла. Задавях се от омраза. Не бях готова за война. Нито пък да се влюбя отново, което се случи съвсем скоро.

Редно ли е да съм влюбена, когато детето ми страда? Нямах отговор на този въпрос. Трудно ми беше да разделя щастието на мое и наше. Изчетох сума ти философски книги по нощите, помагах им с бяло вино. Никак не помъдрях, само сънят напълно напусна възглавницата ми. Заспивах призори към 5, а в 9 трябваше да съм усмихната и спретната на работа. Натъпках си възглавницата с жълт кантарион, баба така ми каза – а тя е билкарка, разбира ги тия работи. Кантарионът помагал на съня.

На мен нищо не можеше да ми помогне. Тогава, на 33 години, разбрах, че писаните рецепти за семейно щастие, добър сън и приятелски отношения с бившите половинки се отнасят за хора, които вярват, че тиквите стават каляски. Реалността ми се опули като страшна грозотия насреща, а аз бях човек естет. Обичах красивите думи, красивите отношения. Затова когато се запознах с красивия актьор, си казах: „Има живот след раздялата“. Шер и тя се чудеше в една песен дали вярваме в любовта след любов. Е, аз вярвах.

Любовта ме сложи в залата с публика, а сънят ми се върна като гаранция за пълноценно изживяване. Оставаше месец, в който трябваше да организирам живота си отново, преди детето (то пак беше при майка ми) да заживее в новата ни квартира и двамата да започнем всичко наново. Сами.

И ето. Септември е, навън вали. В 8 сутринта водя плачещия си син в новата му детска градина. Сърцето ми се къса. Той не спа цяла нощ, плака. Опитвах се да събера всичката си сила, за да го успокоя и да му обещая, че бъдещето няма да е толкова лошо, колкото времето навън. Когато го взех от градината, беше с лилави сенки под очите. Не беше ял, нито спал. Беше плакал дълго и мълчал през цялото време. Онзи месец от есента почти не го помня в детайли. Той удари печат върху сърцето ми като най-мъчителното средство за влизане в час.

В часа на истината – за риска от раздялата, за причините и следствията, за проверка на истинското ми Аз. Останало самò, без оправдания и извинения. Натоварено с отговорности, пропито със съмнения, разяждано от вина. Любовта ми към актьора се изпари като пара от руски самовар. Човекът имаше нужда да бъде обожаван – денонощно. Синът ми пък имаше нужда от майка – почти денонощно.

Не можах да разделя любовта, никой не ме беше научил на това. Виждах как около мен разни там жени се справяха с подобни ситуации като ватманки на кръстовище с кръгово движение. Имаха квартири, за които плащаха бившите им мъже. Плащаха и солидна издръжка на децата. После в събота и неделя взимаха наследниците при себе си. А свободните майки отиваха на спа с новите си мъже. Е, на мен нито едно от тия неща не ми се случи. Гордостта ми беше в повече, време нямах, не ги разбирах тия работи. Глупава съм. „Много си глупава!“, потвърдиха няколко приятелки. „Ей така и така се прави, пък ти… тц, тц…“

Вкъщи нямаше кой да лежи безгрижно по дивана и да пъшка, че животът е много тежък, когато се налага да ставаш в 7. Нямаше го досадното хъркане, което ме прогони в другата стая малко след като родих нашето дете. Имаше пълноценна тишина, от която мнозина биха се изплашили. Лошо е, че нямаше и кой да монтира абсорбатора над печката. Затова извиках един майстор, който направи 6 дупки, на различна височина. И пак не уцели правилната. Сама направих следващите 2 – точните.

Постепенно сама започнах да отвъртам крушки, да поправям бушони, дори пералнята – тя е моя гордост. Видях, че пред възможността да си с мрънкащ и мързелив мъж, когото да молиш месеци наред да оправи нещо, по-добре да си сама и да повикаш неволята. Тя идва по-бързо.

Половин година след новото начало страховете ми станаха по-толерантни към мен. Синът ми се смееше, бърбореше и ме гъделичкаше зад ухото, където било скрито едно желание. Знаех какво е желанието му. Знаех… да бъдем отново всички заедно. Невъзможно. И тогава, когато се чувствах пълна с надежди и сили, се случи най-баналното нещо на света. Припаднах в банята. Свестих се по лице на плочките. Бях сама, а в ръката ми имаше половин сутиен. Не зная колко време съм била така, нищо не помня. Видях, че сутиенът, закачен на вратата, е поел тежестта ми и… да – спасил ми е живота в някакъв смисъл. Или поне ми е помогнал да не си разбия кратуната напълно.

Половин сутиен – пълно щастие. След като се освестих, на другия ден се зачудих дали когато си сам, нищо че си млад, е по-вероятно да дадеш фира при нещастен инцидент. Или е по-здравословно да има един мъж наоколо, дето вместо сутиена ти да оказва подкрепа – чат-пат. Не можах да си отговоря, сипах си едно уиски и ми стана смешно. Тогава реших, веднъж завинаги, всяка драматична ситуация да посрещам със смях. Много полезно се оказа. Освен с уиски върви и с други питиета.

Оттогава досега минаха девет години. Живея сама, опитах да живея с един мъж, който разбираше от контакти, изкуство и хранене. Детето изобщо не го прие, поставяше ме в изключително комични ситуации. Аз се борех с това, но някак предчувствах, че то има право. Защитавах своето право на лично щастие и се опитвах да го поставя на място – аргументирано, разбира се. Но в деня, в който мъжът изяде неговата вечеря, защото бил гладен – при това ужасно, и нямало да се съобразява с лиготии, истината ми се ухили и ме прасна по рамото. Да ме събуди просто. Да ми сглоби целия период от 8-месечния ни гаджелък и да ми даде основателна причина да приканя гостите към изхода.

Наскоро питах сина си, той вече е в VI клас, как ще реагира, ако си намеря свестен мъж. „Ще го гръмна“, кратко отвърна той. И добави: „Абе какъв мъж… иди си боядисай белите коси първо.“

Автор: Яна Деянова

Източник: http://eva.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close