Детето и чувството за отговорност

Отговорността предполага, че човек си дава сметка за своите действия и последиците от тях. Отговорният човек може да се приеме за виновен, ако предварително желаният резултат значително се е разминал с получения. Вижда в свое лице изпълнителят, който става причина за един или друг изход на нещата, инициира промените в личния си или професионален живот и може смело да посрещне всичко онова, което те ще предизвикат. Тези способности са в пряка зависимост от степента на развитие на самосъзнанието. При малките деца то не е силно развито. За тях е по-характерно да приемат, че причините за всичко онова, което им се случва или преживяват идва някъде отвън. Тогава, когато видят прекия резултат от свое собствено действие,  децата са особено въодушевени. Могат да продължават да го правят в продължение на много време, без да се намали удоволствието, което изпитват. Това е първата стъпка към осъзнаването на факта, че детето със своята намеса променя нещата или ги създава. За истинска отговорност обаче му е необходима способност да може да прогнозира крайния резултат и последствията от него, т.е. трябва да знае след кое негово действие се получава одобрение, а след кое – не, и защо – какви са причините то да бъде спряно, какви са опасностите и рисковете, които то крие. Така постепенно детето разбира правилата, нормите и границите, с които се налага да се съобразява. От тук се поставят основите на чувството за отговорност.

Това чувство ще предопредели до голяма степен отношението на детето към всичко, което в бъдеще ще прави в своя живот. Когато детето тръгне на училище, изискванията към неговата отговорност стават все по-големи. В тази възраст е хубаво то да има свои собствени „зони на отговорност“, които са свързани с неговите вещи (дрехи, играчки, учебници и тетрадки), а защо не и цялата стая или поне бюрото. То вече може да е отговорно за външния си вид, здраве и хигиена, да пази природата и вещите на другите.

Не е желателно от детето да се изисква по-голяма отговорност, отколкото може да понесе. Като цяло, осъзнаване за пълна лична отговорност може да бъде постигната във възрастта между 18 и 25 години. Въпреки това, за някои личности и след тази възраст остава проблемно понасянето на отговорност, като това може да се превърне в устойчива характеристика, определяща съответно поведение.

От какво зависи успешното изграждане на чувство за отговорност? През какви етапи преминава то и от какви условия бива повлияно? На тези въпроси е важно да потърсим верните отговори, защото от чувството за отговорност зависи с каква готовност децата ни ще се включат в живота, до колко ще са успешни, справящи се, ангажирани и смели в поставянето на целите пред тях.

Родителите полагат основите на това децата да изградят своя преценка за това кое е полезно, важно, добре и хубаво да бъде правено и направено и кое не. Т.е формирането на отговорно отношение е в пряка зависимост от начина, по който родители и деца си комуникират, от това каква е връзката между тях. Онова, което правят заедно и с помощта си един на друг, е основното средство или по- скоро начин да се постигне отговорност. Децата се приучават на работа чрез задачите, които им поставят в началото родителите, а впоследствие и учителите. Важно условие е тези задачи да съответстват на нивото на развитие на децата и да бъдат достижими за изпълнение от тях. По този начин постигнатият успех ще носи удовлетворение, ще провокира и стимулира. Децата много обичат да бъдат включени в съвместна дейност със своите родители. Ето защо всичко, което касае семейството, е важно за тях. Как и доколко ще им бъде позволено да се включат, това е решение на родителите.

От тук следва да изведем още един значим фактор за формиране на отговорност у децата, а именно: стила на родителско отношение. Ако в дома царуват твърде строг контрол, в съчетание със забрани и ограничения или точно обратното – „всичко е позволено“ и нищо не се отказва, то тогава не се получава необходимия резултат. Не се получава, защото в единия случай инициативата на детето се потиска, неговата естествена спонтанност и стремеж към изследване, любознанието му се пречупват, а в другия случай израстват деца, които трудно контролират своите пориви и не успяват да отложат получаването на задоволяване на потребностите си. Всичко това ги прави несправящи се, лесно губещи интерес и трудно концентриращи вниманието си. Най- резултатен е варианта на комуникация между родители и деца тогава, когато има ясни и точни правила, които са представени на детето, обяснени са му и са обсъдени с него. Само когато детето види смисъла от въведените правила в семейството, то ще се стреми да ги спазва, в противен случай ще бъде водено единствено от желание да избегне някакво неприятно преживяване като наказание, смъмряне или ограничение. Освен това е много полезен примера, който родителите дават на детето си. Децата са много наблюдателни и сензитивни, те отчитат и най-малките несъответствия на това, което казват мама и татко и онова, което правят. В началото тези несъответствия ще ги объркват, ще ги вкарват във вътрешен конфликт, но в последствие ще станат модел на поведение, а това е и първата крачка към лъжа и бягство от отговорност.

Във формирането на чувството за отговорност има няколко нива, които съответстват на степента на овладяване на дейността от детето:

1. На първото ниво детето е в качеството на помощник на родителя. То се обучава, отделя основните елементи и може да разкаже за това какъв резултат очаква да получи.

2. На второ ниво детето се нуждае от напомняне и контрол. Стимулиращо е, ако те се извършват в спокойна атмосфера и търпеливо. Това е много важно ниво и изисква повече време, а за детето е свързано с преодоляване на трудности и приемане на промяната.

3. На третото ниво детето може и има желание да изпълнява дейността самостоятелно. Ако са били добре преминати предишните две нива, то до това неминуемо успешно се достига. В противен случай има недовършена работа и трябва да се върнем на нея.

Важно е да се отбележи, че има някои условия за постигането на чувство за отговорност у децата:

– Самоуважение;

– Разумни ограничения;

– Продължителност и постепенност;

– Отчитане на възрастовите и индивидуалните, характерови особености на детето;

– Отчитане на личния му опит.

Много полезно е да бъдат оценени усилията, които детето полага в онова, което прави, и да бъде поощрявано. Ако бъдат спазени някои правила в общуването, те ще способстват с лекота и съвсем естествено отговорността да премине в ръцете на детето.

– Не помагайте, ако детето не търси помощта ви. В стремежа да се намесва, родителят дава послание на детето, че то не може да се справи само. Това го прави несигурно и спира инициативата му.

– Потърсена ли е вашата помощ, то тогава непременно намерете начин да я дадете, но само толкова, колкото е поискано от вас. Може би на детето му е нужно съвсем малко и ще успее да продължи само.

– Постепенно, но без проява на съмнение, се оттегляйте от отговорността, която сте решили да прехвърлите на детето. Объркващо е, ако веднъж то носи отговорност, а в следващия момент някой друг се грижи вместо него.

– Не се опитвайте на всяка цена да спестите негативните последици от действията на детето, както и от неговото бездействие. Само по този начин то ще успее нагледно да разбере какво е да си отговорен и ще стане по-съзнателно.

Източник: https://psiholozi.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close