Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш

Ерих Фром за чудото на внезапната интимност.

Ерих Селигман Фром е германски психоаналитик, философ-хуманист и психолог от еврейски произход. От 1940 г. е гражданин на Съединените щати. Името му се свързва с известната Франкфуртска школа на критичните мислители. Една от най-популярните книги на Фром е „Изкуството да обичаш“. Международният бестселър за първи път, публикуван през 1956 г., е резюме и добавка към теоретичните принципи на философа за човешката природа, базиращи се на книгите му „Бягство от свободата“ и „Човекът за самия себе си“. Ето какво ни е оставил един от големите познавачи в областта на любовта:

 

Отсъствие на конфликт = любов?

Тук е необходимо да споменем една често допускана грешка — илюзията, че любов задължително означава отсъствие на конфликт. Хората мислят, че любовта не бива да се засенчва от никакви спречквания, както не бива да се допуща никога болка и тъга. Те намират сериозно основание във факта, че борбата край тях сякаш е непрестанна поредица от деструктивни промени, които не носят нищо добро на нито един от участниците. Причината обаче се крие в това, че „конфликтите“ на повечето хора всъщност са опити да се избягнат реалните конфликти. Те се дължат на несъгласие по незначителни или по странични въпроси, които по природата си не помагат за изясняване или за решаване на проблема. Реалните конфликти между родителите, които не служат за прикритие или за несъзнавано приписване на собствените им чувства на децата, а съществуват в дълбоката вътрешна реалност на майката и бащата, не са деструктивни. Те водят до изясняване, обуславят един катарзис, от който и двамата излизат с по-голяма сила и с повече знания един за друг. Това ни навежда на мисълта да подчертаем нещо, което споменахме преди.

Любовта е възможна само ако две лица общуват помежду си от центъра на своето същество, а оттук — ако всеки от двамата изживява себе си от центъра на своята личност. Човешката реалност е само в това „централно изживяване“, само тук е жизнеността, само тук е основата на любовта. Такава любов е непрестанно предизвикателство, не кът за отдих, а движение, растеж, труд на двамата заедно. Дори хармонията или конфликтът, радостта или тъгата имат вторично значение по отношение на фундаменталния факт, че двамата са свързани от дълбоката същност на своята личност, че са едно цяло, когато са единни в душите си, а не когато се отдалечават един от друг. Има само едно доказателство за истинската любов — дълбочината на взаимността, жизнеността и силата от страна на всеки от партньорите.

Влюбеност или обич?

Една от грешките, мотивираща твърдението, че няма какво да се учи за любовта, се крие в объркването между първоначалното „влюбване“ и дълготрайното състояние да обичаш, или ако бихме могли да го наречем „постоянство“ в любовта. Ако двама души, които са били чужди един за друг, както е с всички, изведнъж сринат стената помежду си и се почувстват съвсем близки, като едно неделимо цяло, настъпва миг на единение — може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова чувство е още по-прелестно и дивно за двама души, водили дотогава затворен, изолиран, лишен от обич живот. Чудото на внезапна интимност настъпва още по-бързо, ако е съпроводено или подбудено от сексуално привличане и общуване. Подобна обич обаче по природата си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи постепенно своя необикновен характер, докато най-накрая антагонизмът между тях, разочарованията им един от друг и тяхната взаимна досада убият всичко останало от предишната радост. В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота.

Да даваш = да получаваш

Да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване аз чувствам своята мощ, своето богатство, своята власт. Това изживяване на възвишена виталност и сила ме изпълва с радост, чувствам, че душата ми прелива от щедрост, раздаваща, жизнена и точно затова — възторжена. Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.
Обичта е активно проникване в душата на другия, при което желанието ми да зная намира отговор във взаимността. При акта на единението аз опознавам вас, опознавам себе си, опознавам всеки — а всъщност не „познавам“ нищо… В акта на любовта, на себеотдаването, на проникване в душата на другия аз намирам себе си, откривам себе си, откривам двама ни, откривам човека.
Ако наистина обичам един човек, аз обичам всички хора, обичам света, обичам живота. Ако мога да кажа на друг човек: „Аз те обичам“, трябва да съм в състояние да заявя: „Аз обичам в теб всеки човек, чрез теб обичам света, в теб обичам и себе си.“

 

За сантименталната псевдолюбов

Друга форма на псевдолюбов е тъй наречената „сантиментална любов“. Нейната същност се крие във факта, че любовта се изживява единствено във въображението, а не в непосредственото конкретно отношение към другото реално лице. Най-разпространената форма на този вид любов е опосреденото любовно удовлетворение от гледане на любовни игрални филми, четене на любовни разкази и слушане на любовни песни. Всички неизпълнени желания за любов, за единение и близост намират удовлетворение в „консумирането“ на подобни творения.
Един мъж и една жена, които в отношението си към своя партньор изобщо не са в състояние да проникнат през стената на отчуждението, трогнати до сълзи се вживяват в любовната история, която наблюдават на сцената. Много двойки изживяват чувството на любов — не един към друг, а заедно — единствено като зрители на „любовта“, представена на киноекрана. Доколкото любовта е мечта, те могат да участват в мечтанието; щом това чувство се приземява до реалните отношения между двете конкретни личности, те изпадат в  парализа.

Източник: https://spisanie8.bg

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close