Д-р Светлана Бояджиева: Анорексията е резултат от криза на самочувствието

Д-р Светлана Бояджиева завършва медицина през 1979 г. в Медицинска академия, София. От 1983 г. до 2001 г. работи като асистент и главен асистент в Катедрата по психиатрия на Медицински университет, София. Има специалности психиатрия (1984), фамилна терапия (1989) и детска психиатрия. От 1987 г. специализира в областта на психичните разстройства на храненето, през 1994 г. защитава дисертация на тази тема, а през 1999 г. създава единствения в България специализиран кабинет за хранителни разстройства, където прилага своята комплексна терапевтична програма. Д-р Бояджиева е автор на монографията „Нейно Величество Храноманията. Психични разстройства на храненето: анорексия и булимия невроза“ (2000), съавтор е на „EatingdisordersinAdolescence” (1995), на над 70 различни публикации в наши и чужди издания и на множество популярни материали.  Член е на Европейския съвет по хранителни разстройства и участва в международни програми за лечението им.

– Д-р Бояджиева, какво представлява анорексия невроза?

Заболяването принадлежи към хранителните разстройства. Това са психични заболявания, които се характеризират със съсредоточаване на всички съзнателни усилия върху контрола на храненето и теглото, като опит за справяне с житейска криза, стресови изживявания, вътрешни конфликти. В това число влизат и кризите на съзряването, пубертета, а също и в зряла възраст, прехода от активна възраст към по-неактивна. Тогава също има зачестяване на хранителните разстройства, в това число и на анорексията.

Независимо от това, че на повърхността е контролът върху храненето и теглото, проблемът е много по-дълбоко личностен и емоционален.

– Какви са причините за развитие на заболяването?

Причините са много. Както казах, може да се дължи на стресови изживявания, често се случва при постъпване в ново училище, след 7-и клас. Може да се дължи на някакви неприятности със съученици, приятели, както и да бъде вследствие на заболяване в семейството или на вътрешни конфликти, които изглеждат непосилни за справяне.

И сякаш, насочвайки усилията си към контрола на храненето, се получава повишаване на самочувствието. Най-общо мога да кажа, че има един период на криза на самочувствието, независимо по каква причина. И в такъв момент сме много по-склонни да посягаме към промени, свързани с храненето. В обществото ни вече е наложена и представата, че ако отслабнем, всичко се нарежда – имаме и личен успех, и емоционален и социален, всичко е много по-обещаващо, ако си слаб.

При анорексия невроза не се корени толкова идеята за отслабване, с цел да се доближи външният вид до този на моделите. Много често в основата е страх от съзряването – да се поеме по-зрялата роля. И това, на практика, е едно връщане на развитието, анорексията прави точно това – физически и емоционално връща назад.

Така че, една единствена причина не може да се определи, обикновено те са множество. Но непосредственият отключващ заболяването фактор е промяната в храненето. Тя може да е съзнателна при желание за отслабване, което налага намаляване на храната. Друга вероятност е несъзнавана промяна в храненето при стрес, кризи, неприятности, негативни изживявания, когато апетитът е потиснат и съответно храненето е недостатъчно. То не отговаря на биологичните нужди на организма и когато продължи за по-дълъг период от време, причинява промени във функцията на мозъка, което води до анорексично поведение.

– Кои са характерните симптоми?

Анорексичното поведение се отличава от обикновеното пазене на диети, което е толкова разпространено в наше време. Диетата при анорексия продължава, независимо, че желаният резултат (няколко килограма надолу) е постигнат и даже надхвърлен.

То не зависи от ситуации. Когато сме на диета, се допуска нарушаването ѝ – на рожден ден например се похапва малко повече, а от следващия ден ограничението отново продължава.

При анорексията няма такова нещо – и колкото повече теглото намалява, толкова повече се повишава и ограничението – както количеството, така и по отношение на асортимента на храните, които се консумират. Освен това, цялото хранене става ритуализирано, тайнствено, хората гледат да са сами, храната се сипва по определен начин, в определени чинии. Тоест храненето става основно значимо в живота на този човек. Това вече говори за промени в мозъчните функции и те правят невъзможно преустановяването на такова поведение, щом веднъж е започнало.

То често се съчетава и с повишена физическа активност – фитнес, тичане, ходене пеша, така че много бързо се развиват процеси на вътрешно самопристрастяване. И при гладуването, и при повишената физическа активност се отделят ендорфини – вътрешните опиати на организма. Първоначално целта на гладуването и физическата активност е постигане на ефект на удоволствие, но след това, когато вече се развие пристрастяване, те са с цел да се избегнат неприятните усещания.

Когато храненето стане основният смисъл на живота, хората започват да избягват съучениците, приятелите си, изолират се, избледняват всички техни хобита и любими занимания. Те имат един единствен интерес – затваряне вкъщи, отбягват да се хранят със семейството, това е тотална промяна на човека като съществуване, като ежедневие.

– Могат ли да се обособят стадии на развитие?

Като начален стадий биха могли да се посочат някакви неблагополучия с нараняване на самочувствието или разклащането му – те могат да бъдат от всякакъв вид. След това – прибягване към храната – съзнавано или несъзнавано. Следващият етап е от обикновеното пазене на диети и стремеж нещо да се промени в живота, защото някои започват и с идеята да се хранят здравословно, да се премине към този тип анорексично поведение и съответно развитие на анорексията.

Заболяването засяга не само храненето, но и настроението, мисленето, което става стереотипно, натрапчиво, нарушава се възприемането на собственото тяло. Засегнатите отслабват, но не могат да усетят собственото си отслабване. Анорексията не е просто ниско тегло и нехранене, при нея има и много други психически симптоми и вече вторично се развива недохранването – телесните последици, които засягат всеки орган и всяка клетка на организма. Ако продължат дълго, понякога те са и животозастрашаващи.

– Как се поставя диагнозата?

Както всяка диагноза, и тук тя се поставя на базата на група от симптоми. Важното е семейството да се обърне колкото се може по-рано към специализирана помощ, защото това е най-основното за по-бързо лечение и по-безопасно излизане от заболяването.

Много често хранителните разстройства вървят заедно с тревожните разстройства – натрапчивост, панически разстройства. Така че, диагнозата се поставя от психиатър.

Имаше една тенденция, специалисти от други области, не психиатрията, да поставят диагноза „анорексия“, само когато теглото е ниско и липсва менструалният цикъл при жените. Виждала съм деца, които ги изпращат в последствие на консултация, страдащи от шизофрения, където отказът от храна е по съвсем различни причини. Но на тях им е поставена диагноза „анорексия“.

Понижен апетит има при много заболявания, но тук говорим за анорексия невроза, което е отделно заболяване.

– До развитието на какви други заболявания може да доведе анорексия невроза?

Анорексията сама по себе си е едно заболяване. Тя води до недохранване с всичките му последици на организма – за всеки орган и система – храносмилателна, сърдечносъдова, мозъчна система. Но това са вече усложнения на анорексията, а не отделни заболявания.

– Какво е лечението при анорексия невроза?

То е доста сложно, изисква се продължителна психотерапия, както и медикаменти, защото става въпрос за биохимични промени в мозъка, които, ако са напреднали, само с психотерапия трудно могат да се излекуват. В случай, че реакцията е била бърза, е възможно и само с психотерапия.

Когато има и телесни усложнения, тях ги лекуват съответните специалисти. Но те лекуват усложненията, а не самото заболяване анорексия.

– Какъв съвет бихте дали на близките хора на страдащите от анорексия невроза, как би било правилно да постъпят те (най-вече в случаите, когато засегнатият отказва да признае проблема си)?

Обичайно засегнатите смятат, че нямат проблем. Те дълбоко в себе си много добре знаят, че нещо не е наред, но неприемането за тях е едно решение, което ги е стабилизирало за момента – решение на някакъв друг проблем, който ги плаши повече. Те се страхуват от промяната, от отстъпването от това състояние.

Ако имат съмнения близките, първо те самите би трябвало да се консултират, за да получат и насоки по какъв начин да разговарят със засегнатия, за да могат да го заведат на преглед. Това е една част от лечението, защото, за разлика от всички други заболявания, тези пациенти не искат да се лекуват.

– Каква е честотата на заболяването днес?

В днешно време се среща доста често. В началото, когато започнах да работя с хранителните разстройства, за една година в Детско-юношеска психиатрична клиника, която е единствената в страната и отвсякъде идваха пациенти, е имало по двама, максимум до трима засегнати за една година.

След 90-а година случаите започнаха изключително бързо да зачестяват. С увеличаването им, се мисли значително повече в тази насока, дори има и свръхдиагностициране.

В България не е правено подобно проучване и никой не може да каже със сигурност каква е честотата. Но фактът, че вече всеки личен лекар е имал в практиката си най-малко трима такива пациенти, трябва да „говори“ за една доста широка разпространеност.

Нещо важно – по-рано това бяха заболявания на бялата раса, на пубертетната възраст, на женския пол. Вече тези граници са надхвърлени – има засегнати от всякакви раси, всякакви култури, възрастта спада – има и десетгодишни с анорексия, но същевременно и се покачва – има засегнати и на 60-годишна възраст.

Същевременно има и мъже, които страдат от заболяването – разпространено е по всички показатели.

Интервю на Анна Дантева, Пулс.БГ

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close