„Човек забравя болката, но никога унижението.” – Емил Чоран

Емил Чоран (8.04.1911 – 20.06. 1995) е румънски философ и есеист. Прекарва по-голямата част от живота си във Франция (от 1937 г.), живеейки в Латинския квартал на Париж.

Принадлежи към групата известни представители на румънската диаспора във Франция -Елиаде, Йонеско, Бранкузи, Енеску и Цара.

Емил Чоран е роден в семейството на православния свещеник Емилиан Чоран и Емилия Чоран, по баща Каманичиу, в селцето Рашинари край град Сибиу, Трансилвания. Майка му произхожда от дребен аристократичен род. Емил учи в гимназия в Сибиу, а през 1928 г. заминава да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от талантите на румънската литература.

През 1933 г. специализира в Берлинския университет. Пише първата си книга „ По върховете на отчаянието” в 1934 г. За кратко е гимназиален учител по философия в Брашов, а през 1937 г. получава стипендия, за да замине във Франция и да напише там своята докторска теза. Дисертацията остава ненаписана – вместо това Чоран пътува из страната и усъвършенства своя френски.

Със Симон, своята спътница в продължение на 35 години

След Втората световна война решава да остане окончателно във Франция, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват забранени в Румъния и въобще в Източна Европа. Издава първата си френска книга „Наръчник по разложение” в издателство Галимар през 1949 г.. Дълго време не бива признат и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива популярност едва към края на живота си и получава достойно признание като една от големите фигури във френската и румънската култура на 20 век.

Почива в парижка болница, след продължително заболяване от Алцхаймер.

Емил Чоран, Йожен Йонеску и Мича Елиаде

В мазето на жилището, което е обитавал, са открити множество ръкописи, главно чернови, но те остават слабо проучени, тъй като стават предмет на съдебен спор, приключил едва в 2011 г. В същата година, 100-годишен юбилей от неговото раждане, биват проведени няколко конференции посветени на неговото творчество, включително и в София.

За Чоран е характерен фрагментарният стил – неговите книги се състоят главно от кратки есеистични текстове и афоризми. Влияние върху нагласата му оказват философи като Фридрих Ницше и Лев Шестов, при все че в късните си текстове се отрича от философските дирения и проявява влечение към френските моралисти от 17 век.

Представяме ви фрагменти от неговите книги в типичния му стил:

Аз, разбира се, не правя нищо. Но аз виждам часовете да отминават – то струва повече от това да се опитвам да ги запълвам.

Ако Адам беше щастлив в любовта, сигурно щеше да ни спести Историята.

Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.

Ако нямах свободата да завърша живота си чрез самоубийство, щях отдавна да съм се застрелял.

Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалият.

Една религия си отива едва когато нейните противници се опитват да запазят целостта й.

Жените се държат или като курви, или като даскалици.

Изглежда, че ползата от паметта е само една – дава ни възможност да съжаляваме

Историята е динамизмът на жертвите.

Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки.

Музиката е пристан за изпепелените от щастие души. Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.

Открай време Бог избира всичко за нас, дори и вратовръзките, които носим.

Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая.

Самотата ме изпълва до такава степен, че и най-незначителната среща е изпитание за мен.

Светът не е нищо друго освен едно вездесъщо Никъде. Ето защо никога не можеш да потеглиш нанякъде. — Залезът на мислите, Le crépuscule des pensées

Това, което прави метрополиите толкова тъжни, е обстоятелството, че всеки иска да е щастлив, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на щастие е признак за отдалечеността от небето, то показва степента на човешкото падение. Защо тогава да ни учудва, че Париж е най-отдалеченото от рая място?

Упадъкът на паметта те прави метафизик.

Циганите са наистина избран народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният триумф се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат.

Човек – това вечно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат стойността на симптом.

Източник: AFISH.BG

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...
Close