Болестта като средство на природата да превъзпита цялото ни същество ~ Роло МЕЙ

За своята книга „Човекът в търсене на себе си”, американският екзистенциален психолог Роло Мей споделя, че тя помага на читателя да погледне в нова светлина собствените си проблеми по отношение на личностната цялостност и да види отражението както на своите преживявания, така и на самия себе си. За преживяването, свързано с тялото и чувствата, назаем от книгата.

Преживяването свързано с тялото и чувствата

От жизнено важно значение за преодоляване на психосоматични или хронични заболявания  е човек „да се научи” да слуша тялото си, когато решава дали да работи, или да си почива. Удивително е колко много напътствия, съвети и интуитивни житейски прозрения получава разумният човек, който внимателно се вслушва в това, което му нашепва тялото. Да бъдеш в постоянно съзвучие с реакциите на тялото си и в хармония с емоциите си по отношение на света и хората край теб, означава че си на път към едно здравословно състояние, което вече няма да ти изневерява периодично

Хората възприемат тялото си отстрани не само като инструмент за работа, но и в стремежа си към преследване на удоволствия. Тялото се третира като средство за усещания – средство, което, ако се използва умело, сякаш се настройва телевизор, може да достави определени гастрономически и сексуални удоволствия, което е свързано с тенденцията да се отдели тялото от останалата част от себе си. Склонността да се отделя  сексуалността от останалата част от себе си е добре илюстрирана от пуританския начин на мислене, както е общоизвестно. Същото е и при либертинството, което е тъкмо обратното на пуританството, което допуска абсолютно същата грешка в разделянето на секса от личността.

Ето защо предлагаме отново да се приветства тялото в единение с Аза – тоест човек да възстанови активното осъзнаване на собственото си тяло.  То осъзнава, че трябва да изживяваме усещанията, които тялото ни изпитва – насладата от храната или почивката, ликуването от мускулния тонус, благодарността от сексуалните импулси и страстта – като акценти на действащия Аз. Отношението ни би трябвало да промени смисъла си от „Моето тяло чувства”, то би трябвало да се превърне в „Аз чувствам.”

Следователно предлагаме Азът да се постави на централно място в картината на цялостното телесно здраве: „аз съм този, който се разболява или оздравява”. Предлагам, когато говорим за болестта да използваме деятелен, а не страдателен залог; остарелият израз „аз болея” е правилен в това отношение. Предлагам болестта – била тя физическа, или психологическа – да се приема не като някакъв периодичен инцидент, който се случва на тялото (или на „личността”, или на „ума”) , а като средство на природата да превъзпита цялото ни същество.

Ето какво пише един туберкулозен пациент в писмо до свой приятел, в което прекрасно илюстрира как болестта се използва за превъзпитание на личността:

„Разболях се не само защото работех прекомерно или защото бях налетял на туберкулозни бацили, а защото се опитвах  да бъда нещо, което не съм. Живеех като „велик екстраверт”, тичах насам-натам, вършех по три работи наведнъж, а оставях недоразвита и неизползвана онази част от мен, която вместо да тича и да блъска на пълни обороти, би съзерцавала, чела и размишлявала, която би „предразположила душата ми”. Болестта дойде като някакво изискване и като възможност да преоткрия загубените функции на личността си. Сякаш чрез нея природата искаше да ми каже: „Трябва отново да станеш цялостно същество. Докато се съпротивляваш на това, ще боледуваш и ще оздравееш само тогава, когато се завърнеш при себе си.”

Бих добавил и реалния клиничен факт, че някой хора, приемайки болестта си като възможност за превъзпитаване, след нея започват да се чувстват много по-здрави както психологически, така и физически и много по-пълноценни като личности от преди.

Когато преживяваме болестта и здравето по този начин, ще съумеем да преодолеем раздвоението между тяло и разум, което толкова терзае съвременния човек. Когато разглеждаме различните заболявания от перспективата на Аза, разбираме, че физическите, психологическите и духовните (последното определение се отнася до отчаянието и чувството за безсмислие в живота) болести са аспекти на едни и същи трудности на личността  в опитите ѝ да намери себе си в света. Добре известно е например, че различните видове заболявания могат да служат на взаимозаменяеми цели. Физическото страдание може да облекчи  психологическите проблеми, като предложи друга точка на насочване на „неопределената” тревога – тогава човек има нещо конкретно, за което да се безпокои, а това е далеч по безболезнено, отколкото неясната тревога; освен това физическото страдание понякога идва, за да даде необходимата почивка от отговорност, които все още не са съзрели достатъчно, за да приемат отговорността.

Осъзнаването на собствените чувства полагат основата на следващата стъпка: човек да осъзнае какво ИСКА. На пръв поглед този проблем може да изглежда изключително прост – та кой не знае какво иска? Но както изтъкнахме по-напред, удивително е колко малко са хората, които го знаят. Ако човек искрено се вгледа в себе си, нима не установява, че повечето от това, което си мисли, че иска, е просто навик…

Фрагменти от „Човекът в търсене на себе си“, изд. Изток-Запад

Източник: iztoknazapad.com