Аз съм дебела. И позволявам да ме обичат…

Моя приятелка се запозна с мъж в интернет. И двамата имат добри професии, стрес всеки ден и почти никакво време да се срещат с други хора. А с него си допаднали. Еднакво чувство за хумор, енергия, ритъм на мислене. Един ден той й разказал за предишната си връзка – млада жена, която била пълна. Решила да отслабне заради него, за да му се хареса. Накрая успяла да стопи заветните 25 килограма и даже написала книга за това. А той бил зарязан малко след като си направила пластична операция на гърдите. Разказвал всичко това мъжът и накрая обяснил на приятелката ми, че е много красива жена, но ще стане още по-хубава, ако отслабне.

И така отслабването на приятелката ми се превърна в идея фикс. Те двамата продължили да си казват колко се обичат и да правят планове за това как ще се видят един ден в реалния живот. След пет месеца, наесен, когато диетата вече би трябвало да е дала резултат.

И ти как ще изтърпиш чак дотогава, питам аз, а тя обяснява – искам и сега, но ме е страх, че

той няма да ме хареса такава, каквато съм. Дебела.

Седим двете една срещу друга и аз се чудя как да й обясня, че в любовта няма оразмеряване. И тя идва именно с това, че ни обичат точно такива, каквито сме – дебели или слаби, защото, нали, любовта няма тяло, има само душа. Единствената, която да откриеш сред всички останали, за да се слееш накрая с нея. Знам това, защото вече съм минала през телесния ад, който преживява приятелката ми.

Когато напълнях преди години, за мен това беше най-големият шок. В общество, в което се налага мнението, че добре изглеждащото тяло е един от признаците на това, че си успешен, да си дебел е много неудобно. И целият процес с трансформацията на тялото е измамен, защото не става изведнъж, в началото дори не забелязваш, а после си казваш – това са само няколко килограма. Ще отслабна.

Не, не отслабнах. С течение на времето проблемът се задълбочи до степен, че

вече не изпитвах удоволствие от храната,

а десетките диети бяха довели единствено дотам, че се появиха здравословни проблеми. И накрая осъзнах – бях престанала да бъда щастлива. Някъде в цялото това вторачване във физическото, истинското ми „аз“ се беше изгубило, станало пленник на тялото.

Външно сякаш нищо ми нямаше. Шегувах се с тялото си, приемах добродушно закачките на шефа, който казваше:  Николаева, от теб вече стават две прекрасни жени. Приятелите ми се заливаха от смях, докато разказвах как веднъж, по време на поредната диета, си купих пица, ей така вървях из центъра на София, оглеждах се гузно и след това отхапвах, без да разбера, че всъщност ям тайно от себе си. Смеех се дори, когато веднъж със съпруга ми излязохме на вечеря в квартално заведение, бяхме в толкова добро настроение, а накрая той ме попита – знаеш ли на кого ми приличаш? На кого, отговорих, очаквайки мил комплимент, а той – ами на Трансформърс. Тази случка после се превърна в любима наша семейна история, която разказвахме на познати и те на свой ред се веселяха заедно с нас.

Когато ме питаха – отслабнала ли си, отговарях – да, мозъчно!

Ходех на фитнес, шегувах се с невероятно привлекателния инструктор, докато ми показваше разни упражнения, че това е излишно хабене на енергия и питах защо мъжете са склонни да проявят повече усилия, тренирайки, отколкото по време на секс. А той ми отговаряше – тренирай и мисли за хубавото си дупе след половин година. И така тренирах и пазех диети с фикцията за един задник в бъдещето.

И сега всички прекрасни, пухкави, пищни, красиви и неотразими жени ще ме разберат. Идва момент, в който просто ти писва. Ама много. Дотолкова, че вече спира да ти пука дали имаш задник или дупе и дали някой ще те харесва, защото – да, какъв е смисълът да те харесват, щом ти неусетно си се превърнал в собствения си най-суров и безжалостен критик. Ето в един такъв момент си казах – да, аз съм дебела и сигурно никога няма да отслабна, поне не и до онази степен на съвършенството от списанията, в които усмихнати, кльощави жени пият коктейли с вирнато кутре на фона на прекрасен морски залез.

Точно тогава

започна и моята трансформация

Всяка вечер и сутрин си повтарях, че съм привлекателна. Казвах си, че това съм аз. Вече не извръщах поглед от отражението си върху огледалото на гардероба в спалнята. Опитвах се да се погледна с очите на най-влюбения мъж. Учех се как да се заобичам отново, както във времето, преди да си нанеса всички онези поражения, породени от норми – клишета и захаросани стереотипи.

Така се запознах със себе си. Вече не наричам себе си дебела. Знам, че съм красива.

Автор: Мария Николаева

Източник: https://www.jenatadnes.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...