Ако не ти липсвам, докато ме няма, не ти трябвам, когато ме има

Този, който усеща липсата ти постоянно, живее с мисълта за миговете, които пропускате, докато не сте заедно.

Легни до мен. Когато лежиш до мен забравям, че съзнанията ни са разположени в отделни тела. Имам усещането, че ме разбираш толкова по-лесно. Дори, когато ме четеш, е така. Спомняш ли си какъв става човек, когато открие нов любим автор? Полудява и не може да се откъсне от четивата му. Обичах да ти чета книгите си на глас.

Позволявах си да си представям, че сме героите от филма „Четецът“, но ще сме по-добрата версия, която светът ще познава.

Едва ли тогава, когато не бяхме говорили седмица, си очаквал в слушалката приглушено да ти цитирам „Анна Каренина“ още преди да задълбоча интереса си към живота на Толстой. Още преди да открия, че изсипващите се (ей така между другото) излияния в редове и редове относно разкрепостеното държание на жените от обществото през онзи период, са просто нападки към собствената му жена, която е тормозил с постоянни обвинения. Знаех, че е куцо да се цитира без оглед на цялото произведение и пред хора, които няма да се замислят над смисъла, а ще останат под афекта от развръзката в собствените им отношения. Имаше ли смисъл да „натривам“ носа на някого, който не ме е потърсил 4 или 24 часа.

Просто исках да разбереш колко имам нужда да ти липсвам.

“Ако ти можеш да преживееш и един ден, без да разбереш как съм и какво правя, значи можеш и всички останали дни.” Трябваше да ти обясня, че идеята е друга. Независимо от  обстоятелствата, всеки ден желаем дори несъзнателно да сме близо до този, който стопля света ни. В противен случай изстиваме, в противен случай можем, без да знаем как е, и без него изобщо.

Тук няма обвинителен тон: “Защо не си ме потърсил?”, а освобождаващото: “Няма смисъл да ме търсиш, ако не го правиш от естествената нужда да разбереш как съм.” Пълнежът на това изречение не е егото, защото поне там Толстой е оставил чистата любов, която трябва да остане чиста. Но тогава не лежахме един до друг и бяхме толкова далечни.

Сега през август дъждовните улици лежат под завивки с километрични локви между нас.

Все по-силно ми липсва всичко в теб, но най-много ми липсва това, аз да ти липсвам така, както ти ми липсваш на мен. Чувството е, като да поемеш на път, който все повече те отдалечава от място, което с всеки следващ километър ти липсва все повече.

Може би ме търсиш в дните, когато не можеш да се намериш, а аз не съм срещала себе си от седмици.

 Мълчаливо се утаявам в лицата на други жени. Особено в устните им, ако са заоблени като моите, но вкусът им е мътен бяг към моята същност. Опитваш ги и се давиш в разочарование, което те помита в студените си вълни.

Утешаваш се с остатъците ми, подобни на видение, в разкривените тела близо до теб. Казвал си го. Запълваш стомаха си, който остава вечно празен, с храна от масите, където можехме да правим любов, да се обичаме като невидели суровия свят. Сега коремът ти стърже за малко топлина.

Как успяхме да разкривим толкова много прочита, който си правихме взаимно и който толкова ми помага да прочитам другите и все да се връщам теб да пиша. Всичко е наред, защото тази буря ще отмине, лятото още отказва да си отиде, а новите книги има на кого да ги чета и кой да ги разбира по-добре, докато не слуша моя прочит, а създава свой за мен.

Автор: Пам Валидис

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...