30 дни, в които носих на ръце жена ми…

449

„Прибрах се късно, но жена ми ме чакаше. Докато ми сервираше едно от любимите ми ястия, аз и подадох плика с документи и и го казах директно: „Искам развод!“. Тя ме погледна без грам укор и промълви тихо: „Добре. Но защо?“ Нямаше защо да я лъжа. Тя отдавна подозираше за връзката ми с Ана. Затова бях откровен, че сърцето ми принадлежи на друга. Жена ми нищо не каза и отиде да ми донесе още малко хляб. Странно ми стана. Изобщо да не се ядоса, да не ме обвини, най-малкото да ми каже, че съм прасе! Пожела ми лека нощ и си легна.

На сутринта намерих на масата документите за развода – подписани! Тя нямаше абсолютно никакви претенции към мен – нито колата, нито жилището, нито стотинка от общия ни бюджет. Това тотално ме втрещи! И точно тогава тя влезе. Каза ми, че не иска нищо материално от мен, но има само 3 молби. Първата беше да подпиша документите след 1 месец. Добре! Това не беше никакъв проблем за мен, ще изчакам. Втората молба беше да не казваме на малкия ни син до последно. Не ми се искаше да крия толкова важно нещо от него, но до сега, признавам си, жена ми винаги знаеше кое е най-доброто за сина ни. И третата молба най-силно ме озадачи. Тя искаше да я нося на ръце до спалнята всяка вечер през тези 30 дни. Точно както съм правил в деня на нашата сватба и още няколко месеца след това. Първо ми идваше да й кажа да зареже тия глупости, но после се замислих, че тя не иска нищо друго от мен, затова се съгласих на странното й желание.

Дойде вечерта и аз я взех на ръце към нашата спалня. Не бяхме интимни от много време насам, затова се почувствах доста неловко. Но точно в този момент се появи синът ни и радостно възкликна: „Ха, татко носи мама!“ Започна един искрен детски смях от радост, който направо прониза сърцето ми. Занесох съпругата си. И нищо. Само дето ми се стори толкова по-лека от преди… На втората вечер картинката беше горе-долу същата, а след няколко дни, малкият ни син с нетърпение чакаше момента, в който татко ще носи мама на ръце. Толкова много се забавляваше!

И аз започнах да се забавлявам. Дори ми ставаше все по-приятно да усещам жена си близо до мен. Дадох си сметка, че страшно дълго време не сме докосвали телата си. Как позволихме да стигнем до тук?! Едната вечер толкова силно исках да я целуна, но се спрях. Аз бях взел своето решение и нямаше връщане назад.

И последният ден от месеца дойде. Вдигнах жена си на ръце и тръгнах към спалнята. Не ми се искаше да я пускам! Но веднага разкарах тази мисъл от главата си. Бях поел ангажимент към Ана. Тя с нетърпение чакаше да свърши този месец и да бъда само с нея. Тогава едно дяволче в главата ми изкрещя: „Глупако, не беше ли поел ангажимент и към семейството си!“ Бих един въображаем шут на досадното дяволче и си легнах.

Не можах да заспя. Виждах крехкото й тяло до мен. Беше толкова близо и в същото време толкова далече – сгушена най-накрая на леглото. За да не ме притеснява, за да не сме в близост… Така ми се искаше да я придърпам, да я прегърна и така да останем до сутринта. Не го направих. Бях взел решение и нямаше връщане назад.

На сутринта тръгнах към Ана, за да й кажа, че вече спокойно можем да сме заедно. Но, когато тя отвори вратата, аз вече знаех, че не мога да го направя. Казах й: „Съжалявам, не искам да напусна жена си, обичам я!“ Ана ми заби шамар. Тресна ми вратата под носа и бегло дочувах какви ги реди по мой адрес. Странно, но не ме заболя. Нямах търпение да се върна вкъщи – при жена си.

Спрях пред един цветарски магазин, купих огромен букет рози и картичка, на която написах: „Искам да те нося всяка вечер на ръце до нашата спалня. Докато смъртта ни раздели!“ Изкачих на един дъх стълбите и влязох вкъщи. Тананиках си, беше ми весело, чувствах, че сърцето ми прелива от любов не към кого да е, а към собствената ми жена! Милата, нежната, умната, възхитителната… Тази, заради която преди време обърнах света, за да спечеля и бих го направил още хиляди пъти. Какъв глупак съм бил да търся интимност другаде, вместо да се постарая да реша проблемите в брака си.

Жена ми я нямаше в хола. Влязох в спалнята и я видях да лежи на леглото… Причерня ми! Беше бяла като платно, студена и не дишаше. Разтърсих я, целувах я, виках, но тя не ми отговори. Тогава видях малката бележка на нощното шкафче. Там пишеше, че повече от година тя се е борила с една от най-коварните болести – рака. Боже, бях толкова зает с Ана, че дори не съм забелязал. Пишеше ми, че не ме вини и, че ми благодари, че съм изпълнил най-голямото й желание. Да запомни синът ни, че мама и тати до последно са се обичали точно, както в деня на сватбата им.

Не знам дали някога ще си простя. Защо допуснах да обгрижвам друга, когато най-скъпата е била в дома ми. Защо обърках страстта с любов, защо не се борих за истинската! Тази, която имах с жена ми. Пиша ви това с болка в сърцето, но, моля ви, поучете се от моята грешка. Дайте шанс, борете се, защото, щом сте решили да създадете семейство с един човек, сигурно сте изпитвали силни чувства към него! Борете се, не се предавайте! Най-лесно е да избягаш. Но избягаш ли, връщане назад няма… Животът ни поставя капани. Така съблазнителни капани! Само че всичко си има цена! Цена, която не винаги ще сте готови да платите! “

Историята е от неизвестен автор, но посланието преминава отвъд възраст, националност, култури и граници…

Източник: https://leader.education/30-dni-v-koito-nosih-na-ruce-jena-mi/

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close