Според известната авторка Мериън Уилямсън егото е като компютърен вирус, който атакува ядрото на една система…
Като деца са ни учили да бъдем „добри” момчета и момичета, което, естествено, намеква, че не сме били такива. Научили са ни, че сме добри, ако си разтребваме стаята или ако получаваме добри оценки. Малцина от нас са научени, че в основата си са добри. Малцина от нас са усетили безусловно одобрение, чувството, че ги ценят заради това, което са, а не заради онова, което правят. И това е така не защото сме отгледани от чудовища. Отгледани сме от хора, които са били отгледани по същия начин. Това пише в книгата си „Завръщане към любовта“, Мериън Уилямсън, авторката, синтезирала мистичната книга „Курс на чудесата“.
Всъщност понякога именно хората, които ни обичат най-много, са се чувствали отговорни да ни научат да се борим. Защо? Защото светът е жесток и те са искали да успеем. Трябваше да станем толкова луди, колкото е светът, или никога не бихме намерили място за себе си в него. Трябваше да постигаме, да вземем диплома, да влезем в университет. Най-странното е, че вместо да се научим на дисциплина от тази перспектива, ние сами си отнехме чувството за сила и го изместихме в някакви външни източници. Загубихме усещането за собствената си сила. Научихме се на страх, страх, че такива, каквито сме, не сме достатъчно добри.
Страхът не подтиква към учене. Той ни обгръща. Зашеметява ни. Прави ни невротични. Още като тийнейджъри повечето от нас бяха жестоко разбити. Любовта, сърцата ни, истинския ни Аз бяха постоянно обезсилвани от хора, които не са ни обичали, и от такива, които са ни обичали. Без любов ние започнахме бавно, но сигурно да се разделяме.
Уилямсън смята, че дяволът, ако изобщо го има, е само в ума на хората. Че той е зла мисъл. В действителност не съществува дявол, който сграбчва душите ни, ала в умовете ни има невероятно силна тенденция да възприемаме без любов, казва авторката на „Завръщане към любовта“.
Според нея цялата ни мрежа от възприятия от позицията на страха, произтичащи от първото фалшиво убеждение за нашата отделеност от Бог и един от друг, се нарича его. Тук думата „его” се използва в по-различен смисъл от този в съвременната психология. Използвана е в смисъла, в който са я употребявали древните гърци – като понятие за малкия, изолиран Аз. Фалшиво убеждение, лъжа за това, кои и какви сме в действителност. Въпреки че тази лъжа е нашата невроза, която изживяваме в непоносим страх, ние упорито отказваме да излекуваме раната.
Изолираността от любовта е дълбока уродливост. Това е собствената ни сила, обърната срещу нас. …Егото живее свой псевдо-живот и подобно на всички живи същности, се бори с всички сили за оцеляването си. Колкото и неудобен да е животът ни, колкото и болезнено да е нашето отчаяние, това е животът, който познаваме, и ние се вкопчваме в старото, вместо да опитаме нещо ново. Повечето от нас по един или друг начин се отвращават от себе си. Невероятно е колко здраво се държим за онова, от което сме се молили да се освободим. Егото е като компютърен вирус, който атакува ядрото на една система. То сякаш ни разкрива една мрачна паралелна вселена, една реалност на страха и на болката, които не съществуват, а само ни се привиждат. Преди да падне, Луцифер бил най-красивият ангел в Рая. Егото е любовта към себе си, превърнала се в омраза.
Егото е като гравитационно поле, изградено от йоните на мисленето със страх, което ни отдалечава от любовта в сърцата ни. Егото е вътрешната ни сила, обърната срещу нас. То е толкова умно, колкото сме и ние, красноречиво като нас самите, и действено като нас самите. Спомняте ли си притчата за дявола с медения език? Егото не идва при нас с думите: “Здрасти, аз съм твоята себененавист.” То не е глупаво, защото и ние не сме. Напротив, то казва такива неща: “Здравей, аз съм твоят пораснал, зрял, рационален Аз. Ще ти помогна да станеш номер едно.”
После започва постоянно да ни съветва да се грижим за себе си за сметка на другите. Учи ни на егоизъм, алчност, осъждане и дребнавост. Но спомнете си, ние всички сме едно цяло: каквото дадем на другите, даваме го на себе си. Каквото им отнемем, отнемаме го от себе си. Винаги, когато изберем страха, вместо любовта, се отказваме от радостите на Рая. Чувстваме се изоставени от любовта в същата степен, в която и ние я изоставяме.
Източник: https://spisanie8.bg</
